Калин Ангелов стоеше като вцепенен.
Снежнобелите стени на болничната стая изглеждаха прекалено стерилни. Прекалено безучастни. Непоносимо чужди на бурята, която се надигаше в гърдите му.
На леглото лежеше мъжът, когото някога бе наричал татко.
Мъжът, който си тръгна.
Който предпочете друг живот.
И ги остави да се разпадат — всеки по свой начин.
Драгомир Дунавски го гледаше с отчаяние. Лицето му бе хлътнало, очите — помътнели и дълбоки, кожата — пепелявосива. От онзи самоуверен, шумен човек, който се смееше гръмко и тряскаше вратите, не бе останало нищо.
Сега в него имаше само страх.
— Калине… — прошепна той едва чуто. — Моля те…
Думата прозвуча жалко. Почти не на място.
Калин не отвърна.
Взираше се в него и усещаше как от дъното на душата му изплува нещо, което бе затрупвал петнадесет години.
Не ярост.
Не вик.
Празнота.
Помнеше всичко.
Как майка му седеше нощем в кухнята, убедена, че децата спят. Как плачеше без глас, за да не я чуят.
А те чуваха.
Помнеше как силите ѝ постепенно я напускаха. Как един ден просто спря да става от леглото.
И как една сутрин отвори вратата на стаята ѝ… и разбра без обяснения.
Беше на шестнадесет.
Любомир Живков — само на единадесет.
Тогава детството приключи.
След завършването Калин започна работа веднага. През нощта разтоварваше камиони, а през деня ходеше на лекции. Нямаше право да рухне.
Имаше брат.
И стана за него всичко.
Баща.
Майка.
Опора.
А сега…
Истинският му баща лежеше пред него и молеше за помощ.
— Знам, че нямам право да искам… — гласът на Драгомир трепереше. — Но ти си моята кръв…
Калин пое бавно въздух.
Думата „син“ го прониза.
Къде беше този баща, когато той носеше ковчега на майка си?
Къде беше, когато Любомир плачеше нощем и зовеше мама?
Къде беше, когато парите не стигаха дори за хляб?
Калин пристъпи напред.
В очите на Драгомир проблесна надежда — последна, отчаяна.
— Помниш ли какво каза, когато си тръгваше? — попита тихо Калин.
Драгомир притвори очи.
Помнеше.
Разбира се, че помнеше.
— Бях глупак… — прошепна той.
Няколко секунди Калин мълча.
В стаята се чуваше само равномерният сигнал на апарата.
Пик.
Пик.
Пик.
Драгомир отвори уста, за да продължи, а въздухът между тях натежа от неизречени думи.
