— Със сигурност ще имат свободни стаи.
— Хотел ли?! — тя едва не се задави. — Предлагаш ни да посрещнем Нова година в крайпътна странноприемница и то със собствени средства?
— Давам ви алтернатива. Безплатният вариант „Вилата“ вече не съществува. И няма да се върне.
— Невена Яворова, това няма да ти го простя! Предаде ни. Продаде спомена за Тодор Борисов за шепа пари!
— Не съм продала спомена — отвърнах спокойно. — Продадох къща, която ме изтощаваше. Тодор е в сърцето ми, не в изгнилите греди. А сумата от сделката е моят буфер за сигурност. Между другото — същият онзи заем, който ти и Данаил Огнянов взехте от нас за колата преди пет години, така и не се върна.
Отсреща настъпи неловко мълчание. За този дълг в семейството беше прието да не се говори — всички се преструвахме, че темата е изтрита.
— Остави ни на мира — изсъска тя накрая. — Не ни търси повече. За нас вече не съществуваш.
— Честита Нова година — казах тихо и прекъснах разговора.
После отворих контакта „Ралица Руменова“ и натиснах „Блокирай“. Секунди по-късно и номерът на Данаил Огнянов потъна в черния списък.
В апартамента се възцари дълбока тишина. Само стенният часовник отброяваше секундите, а в чашата с минерална вода тихо пукаха мехурчета.
Седях неподвижно и очаквах да ме връхлети вина. Така сме възпитани — „Роднината се подкрепя, дори да ти струва всичко“, „Свой човек не се изоставя“. Прислушах се към себе си, търсейки онова парещо усещане, че съм наранила „клетите близки“.
Не дойде.
Вместо това ме обгърна лекота, почти забравена.
Отново разгърнах папката с документите. Банковото извлечение. Число с шест нули. Не беше просто сума — беше възможност.
Можех да замина за санаториум в Костенец не по евтина социална програма в мрачния ноември, а през май, когато градините цъфтят. Да се погрижа за здравето си в добра клиника, без чакане по коридори и номера с талончета.
Дори да си купя малко студио край морето. В Балчик или в Свети Влас. Отдавна разглеждах обяви — борове, пясъчни ивици и онова хладно, сериозно море, което успокоява мислите по-добре от всяко хапче.
И най-сладката част — адресът щеше да бъде известен само на мен.
Телефонът изписука и ме стресна. Само известие от банката: „Начислена лихва по депозит…“.
Приближих се до прозореца. Снегът продължаваше да сипе над Пловдив, покривайки улиците с чиста бяла тишина.
Някъде по шосето автомобилът им вероятно вече завиваше към хотел „Уют“. Този път щяха сами да платят празника си. За първи път от години.
Беше ли сурово от моя страна? Може би.
Но беше справедливо.
Понякога, за да си върнеш живота, трябва да смениш ключалките. Не само на вилата, а и вътре в себе си.
Направих си чай с лимон, пуснах лампичките на елхата и се усмихнах на отражението си в тъмното стъкло.
Тази Нова година щеше да бъде спокойна.
И най-после — моя.
