— Защото това вече не е нашият дом. Продадох го.
От другата страна настъпи такава гъста тишина, че почти можех да усетя как мислите на Ралица скърцат, докато се опитват да подредят чутото. Кучето продължаваше да лае настойчиво, а нечий тежък глас подвикваше нещо в далечината.
— Какво…? — издиша тя. — Как така си го продала? На кого? А ние къде сме в цялата работа?
— Вие, Ралице, сте спрели пред чужд имот — отвърнах равномерно. — И ако трябва да съм честна, по-добре си тръгнете, преди Ростислав Костов да е решил да пусне кучето от клетката. Той не е човек, който обича натрапници.
— Ти… ти не говориш сериозно! — гласът ѝ пресекваше. — Ние сме с децата! Багажникът е пълен с храна! Трийсети декември е! Невена, осъзнаваш ли какво направи? Ние сме семейство!
— Семейство, което дори не намери за нужно да попита дали може да дойде — повторих тихо.
— Как да питаме? Това винаги е било общо! Къщата на Тодор Борисов! Ти ни отне празника! Обади се на този… човек и му кажи, че сме свои! Нека ни пусне поне да пренощуваме!
Точно тогава ми просветна: ако отстъпя и този път — ако помоля новия собственик за услуга, за която нямам никакво право, или ако ги поканя в апартамента си в Пловдив — всичко ще се върне по старому. Отново ще бъда удобната Невена, която винаги спасява положението.
И ето че се случи онова, което едновременно очаквах и се страхувах да чуя.
Разнесе се тъп удар — явно някой блъскаше по металната врата. В следващия миг изръмжаването на кучето проряза слушалката толкова яростно, че по гърба ми премина хлад. После се чу гласът на Ростислав Костов — спокоен, почти делови:
— Броя до три. След това отварям. Едно…
— Две… — продължи той със същия безизразен тон, като контрольор, който проверява билети.
— Данаил! В колата! Веднага! — изпищя Ралица.
Тежките врати на джипа се хлопнаха шумно. Дочу се приглушен детски плач, а Данаил Огнянов измърмори нещо ядосано, вече от купето. Кучето залая отново — дълбоко, властно, както лае пазач, уверен в границите на територията си.
— Невена, ще си платиш за това! — гласът на зълвата ми трепереше, но вече повече от страх, отколкото от самоувереност. — Остави ни на студа! Ще измръзнем!
— Колите ви имат отопление, Ралице — отвърнах и се отдръпнах от прозореца, отпускайки се в креслото си. Краката ми натежаха, сякаш току-що бях пробягала километри. — А до Пловдив се стига за час. Недей да правиш трагедия от собственото си неудобство.
— Няма да се връщаме в Пловдив! Настроението е съсипано! Искахме празник! Какво да правим с трите каси с ядене?
Учудващо беше — дори сега, заключени в автомобила пред чужда врата, тя мислеше за салатите, а не за това, че прекрачи всяка възможна граница.
— Слушай ме внимателно — прекъснах я. — На четиридесет и петия километър, малко преди отбивката, има хотел „Уют“. Ще ти изпратя локацията. Разполагат със сауна и място за барбекю.
