Преди година след подобен разговор щях да хвърча из стаите, да тъпча набързо дрехи в чанта, да викам такси и да мисля как да стопля къщата, за да посрещна „скъпите гости“ както подобава.
Само и само никой да не се засегне. Само и само аз да остана добрата.
Познато ли ви е онова усещане – вътре в теб всичко се бунтува, а устата сама изрича: „Разбира се, заповядайте, тъкмо извадих баницата от фурната“?
Жените от нашето поколение сме възпитавани да сме удобни. Да изглаждаме ръбовете, да мълчим, когато ни боли. От малки ни повтаряха, че лошият мир е по-добър от откритата война.
Само че понякога идва миг, в който трябва да избереш – или окончателно ще позволиш да те яхнат, или ще си припомниш, че имаш гръбнак.
Станах бавно, отворих стария секретер и извадих папката, която държах най-отгоре. Договорът беше датиран 23 декември.
Преди седмица продадох вилата.
Сделката стана бързо – купувачът търсеше тишина и усамотение, а аз – изход.
На Ралица не казах нито дума. Знаех какво ще последва. Щеше да се изсипе цялата рода – с речи за „корените ни“, за „въздуха на децата“, за това как „и Тодор има дял“. Щяха да вдигнат такъв шум, че купувачът сам да се откаже. А после аз щях да остана виновната.
Истината беше по-проста. Заплатата ми на коректор и скромната пенсия едва стигаха. Двеста квадратни метра искат пари – ту покривът протича, ту котелът сдава багажа. Омръзна ми да пазя и поддържам чуждото лятно щастие със собствения си бюджет.
Погледнах часовника. Имах шейсет минути да реша – да изключа телефона или да приема бурята.
Този час премина като в мъгла. Представях си как колите им напредват по заснежения път. Как Данаил Огнянов разказва обичайните си шеги. Как децата се въртят нетърпеливо на задната седалка, мечтаейки за свобода.
Те пътуваха към къща, която от седем дни не им принадлежеше.
Новият собственик, Ростислав Костов – пенсиониран военен – ми се стори строг, но прям човек. Още при огледа попита за оградата.
— Не понасям нежелани посещения — каза кратко, докато подписваше протокола. — Имам сериозно куче. Тишината ми е необходима.
Предупредих го честно:
— Възможно е роднини да се появят по навик.
Той само се усмихна ъгълчесто.
— От този момент нататък това е моя грижа, госпожо Яворова. Частната собственост си е частна собственост.
Точно час и петнайсет минути по-късно телефонът иззвъня. На екрана светеше името на Ралица.
Поех дълбоко въздух, изправих рамене и приех обаждането.
— Невена! — гласът ѝ не беше просто вик, а писък, примесен с яростен лай и нечий плътен мъжки бас на заден фон. — Какво става тук?!
— Какъв е проблемът, Ралице? — отвърнах спокойно.
— Ключовете ги няма! Бравите са сменени! Почнахме да тропаме, а отвътре излезе някакъв мъж — с униформа! И огромно куче! Твърди, че това било неговата къща! Невена, човекът е подозрителен! Обади се в полицията, страх ни е да слезем от колите!
Погледнах отражението си в тъмното стъкло.
— Той не е подозрителен, Ралице.
— Тогава кой е?! И защо не ни пуска вътре в нашия дом?!
