— Невена, защо не вдигаш? Вече сме на магистралата към вилата! Остава ни не повече от час, сложи водата за чай! — гласът на Ралица Руменова, моята зълва, звънтеше толкова пронизително, че намалих звука, за да не пращи говорителят.
Погледнах дисплея на телефона. 30 декември, 14:15. Отвън се сипеше тежък, влажен сняг над Пловдив и щом докоснеше асфалта, се превръщаше в мръсна, сива киша.
В апартамента ми се носеше аромат на току-що смляно кафе и лек дъх на бор. В ъгъла стоеше малка елха, украсена предната вечер на фона на стар черно-бял филм — семпло, но с мярка и вкус.
— Ралице — отпих бавно, наслаждавайки се на тишината в кухнята си. — А всъщност накъде сте тръгнали?
— Е, как накъде! — разсмя се тя, а от слушалката се чуваха детски писъци и плътен мъжки смях. — Към вилата, разбира се! При нас! Решихме да не висямe в града. Носим салатите, Данаил Огнянов купи фойерверки. Ти само подготви банята и стопли къщата. Нали сме с децата — да ни е уютно като пристигнем.
„При нас.“
Това кратко местоимение бодеше слуха ми вече трета година — откакто съпругът ми, братът на Ралица, си отиде.
Вилата беше солидна дървена къща, но изискваща постоянни грижи. Наследство от моите родители. Не от мъжа ми. И все пак за Ралица това бе „нашето семейно огнище“, където тя сякаш имаше пожизнено право на почивка.
— Ралице — отвърнах спокойно, усещайки как напрежението в гърдите ми постепенно се разсейва, — аз не съм на вилата.
Настъпи тишина. Чуваше се само шумът от гумите по пътя и приглушено радио в колата им.
— Как така не си? — празничният ѝ тон изчезна и на негово място се появи добре познатата ми стомана. — Нали Нова година е семеен празник?
— Нищо не сме уговаряли. Ти просто ме уведомяваш. Аз съм си у дома. В Пловдив.
— Така ли… — тя бързо пренареждаше плановете в главата си. — Лошо, че къщата е студена. Но ключовете са си под стълбите, в буркана — знаем. Данаил ще запали печката, не сме деца. Ти стягай багажа и хващай такси или влак. Ще те чакаме. Не е редно да посрещаш сама празника.
Тя не попита. Тя нареди.
Както нареди миналото лято, когато докара тримата си синове и ги остави за две седмици при мен: „Невена, ти така или иначе си на чист въздух, а аз имам спешен отчет.“
Както „забравяше“ сметките за ток след зимните им гостувания, които аз тихомълком плащах, защото „после ще ги изравним“.
Никога не ги изравнихме.
Точка без връщане.
— Ралице, не идвайте — казах, наблюдавайки как снежинките се разтапят по стъклото. — Обърнете колата.
— Невена, добре ли си? Полудя ли? Багажникът е пълен с храна! Децата чакат! Данаил е уморен, не може да кара обратно. Недей да правиш сцени. Връзката прекъсва, след малко сме там. Ключовете са под стълбите, помня!
Разговорът приключи.
Оставих телефона на масата и вперих поглед в ръцете си. Бяха спокойни, неподвижни. А само преди година щях да реагирам съвсем различно.
