Радослав Лъвов я погледна уморено, с глад и разкаяние, смесени в очите му.
– Гладен съм… – промълви тихо.
Камелия Соколова се усмихна едва забележимо и без дума се отправи към кухнята. След малко се върна, носейки дървена дъска, върху която бяха подредени фино нарязани парчета от онзи „кървав“ ростбиф, а до тях – купа със салата от круши и рукола.
– Заповядай – каза спокойно и постави всичко пред него. – Освен ако не се притесняваш, че ще те отровя.
Той се наведе над месото. Мирисът на печено говеждо с розмарин и мащерка веднага го накара да преглътне. Отряза си хапка и я опита. Месото беше крехко, сочно, топящо се – съвършено изпечено.
– Е? – повдигна вежди тя.
– Прекрасно е – отвърна честно, без да спира да дъвче. – Невероятно вкусно.
– Да ти донеса ли и гъбите? Или да не рискуваме, ако са „съмнителни“?
– Носи всичко. И без това съм гладен като вълк.
Малко по-късно масата отново се изпълни – жулиенът, брускетите, патицата. Двамата седнаха един срещу друг на празничната трапеза, подредена за повече гости, отколкото бяха останали.
– Камелия… – започна Радослав, докато отчупваше парче от патицата. – Съжалявам. Реагирах глупаво. Просто… майка ми винаги доминира и аз се обърквам. Знаеш какъв характер има.
– Знам отлично – отвърна тя спокойно. – Но аз съм твоя съпруга. И в този дом няма да позволя да бъда унижавана. Ако на Йорданка Велизарова не ѝ харесва как готвя, може да идва нахранена или да си носи кутии. Това е последната ми дума.
Той кимна бавно и си наля вино.
– Следващия път аз ще поставя границите. И за глухарчетата ще спомена.
– Може и да няма следващ път – отвърна Камелия, намазвайки пастет върху парче багета. – Едва ли ще побързат да ни гостуват.
– Още по-добре – усмихна се той неочаквано. – Повече ще остане за нас. А този гратен… сигурна ли си, че картофите са добре изпечени?
– Провери сам.
Той загреба с лъжицата. Картофите бяха меки, напоени със сметанов сос с чесън и покрити със златиста коричка от сирене. Нямаше и следа от „суровото хрускане“, за което майка му така драматично говореше.
– Фантастично е… – въздъхна той с удоволствие. – Но тя пак щеше да намери нещо. Щеше да каже, че е прекалено тежко.
– Точно така.
Останалата част от вечерта премина в необичайно спокойствие. Пиха вино, похапваха без бързане и обсъждаха къде биха могли да отидат през лятото. За първи път от години Радослав не се чувстваше разкъсван между майка си и жена си. Беше просто мъжът на дома – до любимата си, на собствената си маса. Телефонът му звънеше настойчиво – Йорданка и Мила Балканска явно не се отказваха – но той обърна устройството с екрана надолу и изключи звука.
На следващата сутрин семейният чат кипеше. Мила беше написала дълги обвинителни съобщения за „неуважение“, „надменност“ и дори намекна за „психически отклонения“. Йорданка изпращаше меланхолични картинки със стихове за неблагодарни деца и самотни майки.
Камелия прочете всичко мълчаливо и напусна групата без нито един коментар.
Когато Радослав видя известието, се почеса по тила… и след кратко колебание също излезе.
– Ти сериозно ли? – попита тя, когато забеляза действието му.
– Омръзна ми – отсече той. – Само укори и оплаквания. Ще се чуваме веднъж седмично да питам как са – достатъчно е. Ти си права. Нашето семейство е тук. А те са гости и трябва да го помнят.
След около седмица Йорданка сама му се обади. Гласът ѝ звучеше хладно, но без обичайните истерични нотки. Помоли го да ѝ помогне в двора на вилата. Нито дума за рождения ден, нито за „недопеченото“ или „пресоленото“. Очевидно беше осъзнала, че е прекрачила границата – а и безплатната работна ръка не ѝ беше безразлична.
Камелия остана у дома. Нямаше никакво намерение да придружава съпруга си. Приготви си лека салата със скариди – същите онези „опасни“ според Мила – наля си чаша охладено бяло вино и пусна любимия си сериал. Беше наясно, че това не е краят. Щяха да има още подмятания, хладни усмивки и скрити забележки. Но най-важната битка вече беше спечелена – тя беше защитила достойнството си в собствения си дом.
А патицата… онази сочна, ароматна патица, която двамата дояждаха още три дни след това… се превърна в техния малък символ на победата – вкусна, търпелива и напълно заслужена.
