– Радо, погледни само! Това е сурово! Вътре има кръв!
Мила Балканска почти изпищя и бодна с вилицата съвършено изпечения ростбиф – месото, което Камелия Соколова бе готвила бавно, на ниска температура в продължение на четири часа, за да остане крехко и с деликатен розов център.
– Това се нарича „медиум“, – отвърна Камелия през стиснати зъби. – Такъв е замисълът на ростбифа. Червеното не е кръв, а сокът на месото.
– Ужас… каква гнусотия, – сбърчи лице Йорданка Велизарова и отблъсна чинията, сякаш парчето можеше да скочи и да я ухапе. – Полусурово месо! Ние да не сме в пещерата? Пълно е с паразити! Тения, какво ли не! Камелия, ще ни пратиш всички в инфекциозното! Радослав, не го яж! Забранявам ти!
– Мамо, наистина е вкусно, – опита се да възрази Радослав и вече беше сложил хапка в устата си.
– Вкусно било! – размаха ръце майка му. – Свикнал си да тъпчеш каквото ти попадне. Затова и не усещаш разлика. Истинското месо се готви, докато се разпада само. А това… подметка с кръв! Господи, защо не направи един обикновен гулаш? Или кюфтенца? Дадох ти моята рецепта, Камелия. Защо никога не се съобразяваш с по-възрастните?
Камелия стоеше до стола си, стискайки облегалката. Всички онези дни, прекарани в планиране на празника, вниманието към всеки детайл, желанието да изненада и зарадва съпруга си – всичко се беше превърнало в прах.
Погледът ѝ се плъзна по масата: ленена покривка без гънка, внимателно подредени салфетки, кристални чаши, прибори, блестящи под светлината. „Нисоаз“ с риба тон, запечатана за секунди. Тарталети с жулиен от манатарки. В средата – печена патица с ябълки и сос от боровинки, златиста и уханна.
А срещу нея – лица, изпълнени със съмнение, търсещи дефект във всяко блюдо.
– Не ви ли допада? – попита тихо тя.
– Камелия, душичке, не искаме да те засегнем… – започна Йорданка с меден тон, макар очите ѝ да останаха студени. – Просто сме свикнали с традиционна храна. Това тук… е някаква прищявка. Не е за нашенската трапеза. А гъбите… сигурна ли си в тях? Откъде ги купи? От пазара? Там продава кой ли не. Може да са отровни! Аз само сама си бера и ги приготвям по изпитан начин. Тези… със сметана… рисково е.
– Ясно… – отвърна Камелия и гласът ѝ се втвърди. – Значи е опасно. Сурово. Невкусно. Мирише зле.
– Айде стига драматизира, – намеси се Мила и отчупи от хляба – единственото, което явно одобряваше. – Друг път просто се консултирай с мама. Тя ще ти направи менюто – картофено пюре, пържено пиле с чесън, една голяма купа салата „Оливие“. Всички ще са доволни и ще ти излезе по-евтино. А ти си се разорила за тези „деликатеси“, дето никой не може да яде. Само похабени продукти.
Камелия бавно обърна глава към съпруга си.
– Радослав… и ти ли мислиш, че съм прахосала храната?
Той се размърда неловко. Виждаше как трепери на ръба, но старият навик да не противоречи на майка си отново надделя.
– Кам… може би за мама ростбифът е малко… необичаен. Може трябваше да го държиш още във фурната. За по-сигурно…
Нещо в нея се прекърши. Почти физически усети как вътре щраква невидим механизъм.
– Разбрах, – каза тя спокойно. Прекалено спокойно. – Храната е опасна, недопечена и безвкусна. Почти отровна, ако ви слушам. Няма да допусна да рискувате здравето си в такъв светъл ден. Не бих си простила да получите киселини или да търсите лекарства след вечерята ми.
Тя пристъпи към масата и без колебание взе подноса с патицата.
– Камелия, какво правиш? – стресна се Радослав. – Исках да я опитам! Поне бутчето ми остави!
– Недей, Радослав. Може да е останала сурова около костта. А сосът – кой знае, може да е твърде кисел. Да не раздразни стомаха на мама. Не бива да рискуваме.
Обърна се и излезе към кухнята. В стаята се настани тежка тишина, прекъсвана единствено от равномерното тиктакане на часовника.
След минута тя се върна с празни ръце и се насочи право към Мила.
– Салатата с рукола… горчи, нали? Почти като глухарчета.
Без да чака отговор, вдигна купата изпод носа ѝ.
– Ало! Аз още не съм я опитала! – възкликна Мила.
– Няма смисъл да се измъчваш, – отвърна Камелия с равен тон, докато отнасяше и нея към кухнята. – Щом е толкова съмнително, по-добре да не остава на масата.
