Когато Камелия Старозагорска приключи с прегледа на документите, тя ги подреди внимателно в папка и повдигна очи.
— Това е стабилна основа — произнесе спокойно. — Не можем да оспорваме собствеността върху самия парцел изцяло, но вложените средства и подобренията подлежат на защита. Ако решиш да заведем дело, имаме на какво да стъпим.
— Започвайте процедурата — отвърна Милена Радославова без колебание.
Адвокатката я изгледа продължително.
— Сигурна ли си? Ще бъде изтощително. Ще засегне и Данаил, и брака ви.
— Решението ми е окончателно — каза Милена тихо, но твърдо.
Камелия кимна.
— Добре. Действаме.
Същата вечер, когато Милена се прибра, Данаил Вълков я чакаше в кухнята. Седеше неподвижно, а пред него лежеше лист хартия с логото на кантората на Камелия. Лицето му бе посивяло.
— Вярно ли е? — попита той пресипнало.
— Да — отвърна тя.
— Ще ме съдиш?
— Не теб — отвърна Милена. — Търся онова, което е мое. Средствата, които вложих. Градината, която създадох.
Той рязко се изправи.
— Това е нашият дом. Не можеш да го превърнеш в бойно поле.
— Двадесет и шест години не беше „наш“ — каза тя спокойно. — През цялото това време майка ти влизаше, когато пожелае, вземаше, каквото ѝ хареса, а ти повтаряше, че не е искала да навреди. — Замълча за миг. — Розите ги посадих в памет на дъщеря ни, Данаиле. Знаеше това.
Той сведе поглед и не отговори. Плъзна листа по масата.
— Ако стигнеш дотук… майка ми…
— Няма повече да прекрачва прага на градината без мое позволение — прекъсна го Милена. — Ако не го приемеш, съдът ще го постанови.
Настъпи тежко мълчание. Двамата седнаха един срещу друг, разделени от кухненската маса, както не бяха стояли никога досега — сякаш между тях се бяха събрали всичките неизказани години.
— Защо точно сега? — попита той уморено. — Имало е и по-лоши неща.
— Не — отвърна тя. — Нищо не беше по-жестоко от това да изкорениш спомен.
Данаил прокара ръка през косата си.
— Какво искаш?
— Името ми да бъде вписано като съсобственик — половината от имота. Ако откажеш — обезщетение за вложените средства. Камелия ще изчисли сумата. И още нещо — майка ти няма да влиза без да поиска разрешение от мен. Никога повече.
— Това е крайност…
— Това е моето предложение — прекъсна го тя. — Ако не го приемеш, ще решава съдът. Помисли.
Следващите три дни къщата бе тиха и студена. Данаил спеше на дивана в хола, Милена — сама в спалнята. Сутрин пиеха кафе на една маса, без да си разменят поглед.
На четвъртия ден той влезе в кухнята и седна срещу нея.
— Говорих с Камелия — каза. — И с мой адвокат. Той ми обясни, че процесът ще струва скъпо и на двама ни. И че претенцията ти не е без основание.
Милена изчака.
— Съгласен съм да прехвърля половината от парцела на твое име — изрече той сухо. — При условие че оттеглиш иска.
— А майка ти? — попита тя.
— Ще ѝ кажа да не влиза.
— Това вече съм го чувала — отвърна Милена. — Не е достатъчно.
— Какво още?
— Заключена порта. Ключът ще е при мен. Ако поиска да дойде — ще се обажда на мен. Не на теб.
Той мълча дълго, после въздъхна.
— Добре.
Две седмици по-късно новата ограда беше поставена — масивна, от дебели дъски, с тежка врата. Милена лично избра катинара — черен, солиден, с кодов механизъм. Получи два ключа. Единият закачи на своята връзка, другия прибра в заключено чекмедже.
Процедурата по прехвърлянето продължи шест седмици — нотариус, кадастър, подпис след подпис. Милена присъстваше на всяка среща. Когато нотариусът удари последния печат и обяви, че вписването е окончателно, тя само кимна.
Излезе от кантората и спря за миг на стълбите. Стисна металния парапет — студен и твърд под дланта ѝ. Усещането я върна в настоящето.
Две седмици след издигането на оградата телефонът звънна.
— Милена — гласът на Венета Христова бе хладен и наранен, — чух, че си сложила ограда. И че с Данаил…
— Ако желаете да влезете в градината, обадете ми се предварително — отвърна Милена спокойно. — Ще уговорим ден и час.
— Аз винаги само…
— Обадете се — повтори тя и прекъсна разговора.
Малко по-късно се обади и Преслав Илиев.
— Милена, майка ми е много засегната. Може би реагира твърде остро…
— Преслав — прекъсна го тя, — знаеше ли, че розите бяха засадени в памет на дъщеря ми?
От другата страна настъпи тишина.
— Не — прошепна той.
— Сега знаеш.
И затвори.
В края на есента Милена подряза останалите стъбла. Някои бяха отрязани толкова ниско, че нямаше какво повече да се реже. В ъгъла стоеше оголеният пън на розата на Яна Стойчева — слаб и безжизнен.
Милена коленичи до него и прокара пръсти по почвата. Земята все още пазеше топлина — един от последните меки дни преди студа.
„Ако коренът е жив, ще покълне пак. Ако не — ще посадя нова“, помисли си.
Не знаеше кое ще се случи.
През април, когато пролетта едва се разгръщаше, тя излезе рано сутринта в градината. В същия ъгъл, където бе останал сухият пън, от почвата се подаваше тънко зелено стръкче — крехко, почти незабележимо.
Но беше там.
Милена приклекна и дълго го гледа. Не го докосна, не го поля — просто наблюдаваше как първите слънчеви лъчи осветяват малкия връх, а влажната от росата земя около него тъмнее и диша тихо под светлината.
