— Милена, това вече е прекалено…
— Лека нощ, Данаил.
Тя не изчака отговор. Влезе в спалнята, притвори вратата и седна на ръба на леглото. Дланите ѝ останаха неподвижно върху коленете. Пулсът ѝ беше равномерен — нито бесен, нито разтреперан от страх. Усещането беше различно. Тихо. Съсредоточено. Нещо, което отдавна не беше изпитвала — вътрешна яснота.
На следващия ден човекът за оградата дойде точно в уговорения час. Беше мъж на средна възраст, делови и немногословен. Обиколи имота бавно, разгъна рулетката, измерваше, отбелязваше нещо в тефтера си, кимаше кратко, сякаш водеше безмълвен разговор със земята.
— Кога бихте могли да започнете? — попита Милена.
— До две седмици, най-късно — отвърна той. — Ако материалът е осигурен навреме.
— Осигурете го — каза тя без колебание.
През цялото време Данаил стоеше на верандата. Наблюдаваше мълчаливо. В един момент сякаш се канеше да възрази — устните му се разтвориха, после отново се затвориха. Милена си помисли: „Знае, че сега не е моментът.“
Същата вечер той отново поде темата.
— Милена, ако има ограда, майка ми няма да може да влиза свободно. Това означава, че…
— Точно така — прекъсна го тя.
— Нямаш право да правиш това.
— Имам — отвърна спокойно. — Градината не е само твоя. И аз съм вложила години труд тук.
— Къщата е на мое име. По документи.
— Знам — кимна тя. — И с това ще се заема.
Той замълча. По лицето му пробяга нещо различно от предишното смущение — този път приличаше повече на тревога.
— Какво означава „ще се заемеш“?
— Означава точно това, което чуваш.
— Милена…
— Данаил — гласът ѝ остана равен, — двадесет и шест години живея тук. Двадесет и шест години работя в тази градина. И също толкова време слушам как майка ти си взема каквото реши, а ти ми обясняваш, че не го е премислила. — Тя пое въздух. — Розите ги засадих в памет на дъщеря ни. Ти знаеше това. Всички го знаеха.
Той не намери думи.
— Утре ще говоря с адвокат — добави тя. — Просто исках да си наясно.
Легна си и заспа почти веднага. Това я изненада. Очакваше да се върти с часове, но тялото ѝ сякаш беше взело решение преди ума — отпусна се и нощта стана тиха.
Кантората на Камелия Старозагорска се намираше в центъра, на втория етаж в стара кооперация с високи тавани. Малък, подреден офис — лавици с правна литература по стените, папки върху бюрото, мирис на хартия и кафе. Камелия беше около четирийсетте, с къса коса, очила и стегнато, уверено ръкостискане.
— Венета Христова ми спомена, че ще се свържете — каза тя. — Заповядайте, разкажете ми подробно.
Милена изложи всичко — без да пропуска нищо. Адвокатката я изслуша внимателно, като от време на време си записваше по нещо.
— Имотът е прехвърлен на съпруга ви по наследство? — уточни тя, когато Милена приключи.
— Да. От баба му.
— Наследството е получено по време на брака?
— Пет години след сватбата почина бабата.
Камелия кимна.
— Това има значение. Наследеното имущество по принцип остава лично притежание, дори да е придобито по време на брака. — Тя направи пауза. — Но ако можете да докажете, че сте инвестирали лични средства и труд за подобрения, положението се усложнява. Има ли такива вложения?
— Цялата градина е мое дело — отвърна Милена. — Данаил никога не се е занимавал. Растенията, торенето, системата за поливане — за нея платих от собствените си доходи.
— Пазите ли документи?
Милена се замисли.
— Не всички. Но част от тях — да. И са отпреди години.
— Отлично — каза Камелия. — Особено ако имате фактури за напоителната система. Това увеличава стойността на имота и може да се разглежда като инвестиция. — Погледна я право в очите. — Каква е целта ви?
— Искам градината да бъде и юридически моя. Или поне да имам право да решавам кой влиза в нея.
— Второто е възможно само ако притежавате част от парцела — обясни адвокатката. — Ако собствеността е изцяло на съпруга ви и той допуска майка си, трудно може да се възпрепятства достъпът ѝ. Но ако се прехвърли идеална част на ваше име или се установи лично право върху подобренията, тогава позицията ви се променя.
— Какво означава „право върху подобренията“?
— Ако разполагате с фактури, издадени на ваше име — например за напоителната система, за съоръжения, — те се считат за ваша собственост като движимо имущество, дори да са монтирани в имота. Не е съвършено решение, но е отправна точка. Другият вариант е доброволно споразумение със съпруга ви — да се раздели имотът и част от него да бъде прехвърлена на вас. Това обаче изисква неговото съгласие.
Милена сплете пръсти.
— Той няма да се съгласи.
— Тогава остава съдебният път — каза Камелия спокойно. — Процедурата е дълга, скъпа и изходът не е гарантиран. Понякога обаче самото ѝ започване е достатъчно, за да покаже, че не отстъпвате.
Когато се прибра, Милена излезе направо в двора. Седна на стария стол и впери поглед в оголените стъбла. Там, в ъгъла, стърчеше отрязаното стебло на розата, която беше засадила за Яна Стойчева — тънко, почти безжизнено.
„Петнадесет години растеше — помисли си. — Всяка есен я подрязвах, всяка пролет се връщаше по-силна. Но това не беше обикновена резитба.“
След миг друга мисъл я последва: „Коренът е още в земята.“
Тя извади телефона и набра Камелия.
— Намерих фактурите — каза. — За поливната система, за торовете, за коловете за оградата — всичко е на мое име. Събирани са единайсет години.
— Донесете ги — отвърна адвокатката. — Ще ги прегледам внимателно и ще обсъдим следващата стъпка.
През идните три седмици Милена прерови чекмеджета и кутии. Стари касови бележки, пожълтели фактури, дори тетрадка, в която години наред беше записвала всяка покупка за градината — не защото е мислела за съд, а защото винаги е държала да знае къде отиват парите ѝ. Тази нейна педантичност, която някога изглеждаше излишна, сега се превръщаше в неочаквана опора.
