Но за Венета Христова това нямаше никакво значение.
Преди три години Милена Радославова се прибра от работа — тогава още беше в счетоводна кантора, по осем часа на ден — и още от портата усети, че нещо не е наред. Касисът в дъното на двора стоеше оголен. Не като след птици — те кълват, но оставят следи, по някое зрънце, разпилени листа. Тук нямаше нищо. Нито плод, нито остатък. Храстът беше обран старателно, до последното топче.
Същата вечер тя каза тихо:
— Данаил, майка ти е взела всичко от касиса.
— Едва ли е искала да го прибере целия — отвърна той. — Сигурно е брала малко и не е преценила колко остава.
— Не е останало нищо — каза Милена. — Нито едно зрънце.
— Милена…
— Казвам ти — нито едно.
Данаил въздъхна, както въздиша човек, който иска разговорът да приключи.
— Ще ѝ кажа.
Дали наистина ѝ каза, Милена така и не разбра. Защото следващото лято Венета отново дойде. Първо за доматите, после за краставиците, после за целината. Все „преди да се развалят“. Все „да не отидат на вятъра“. Обяснения винаги имаше. А Данаил ги предаваше дословно, сякаш самото им произнасяне ги правеше достатъчни.
Постепенно Милена осъзна, че това не са отделни случки, а установен ред. Редът беше прост: Венета прави нещо. Милена споменава на Данаил. Данаил носи оправдание от майка си. Милена замълчава. След време всичко се повтаря. Така — двадесет и шест години. Без прекъсване. Подредено, гладко, почти безшумно.
Първата роза Милена беше засадила преди петнадесет години. Оттогава системата си действаше, а розите растяха. Петнадесет сезона цъфтяха. А тази сутрин Венета ги беше отрязала.
На следващия ден, малко преди десет, Милена вече звънеше на вратата на Гинка Костова. Гинка отвори, погледна я в очите и без да задава въпроси, се отмести да я пусне вътре. Само кимна към кухнята.
Седнаха една срещу друга. Кафето замириса силно и горчиво.
— Ще ми разкажеш ли? — попита Гинка.
Милена започна отначало. От касиса. Мина през доматите, чушките, целината. Стигна до розите. Говореше равномерно, без сълзи, без повишен тон. Просто изреждаше фактите, както човек отчита нещо неизбежно.
Гинка я изслуша докрай. После попита:
— А Данаил как реагира за розите?
— Каза, че познаваш майка му… че не го е обмислила.
Гинка положи длан върху масата.
— Къщата обременена ли е с нещо? — попита спокойно.
Милена я погледна изненадано.
— Не. Наследство е. От баба му. Но по документи е на Данаил. Никога не сме я прехвърляли на двама ни. Бяхме млади… не съм настоявала.
— И парцелът?
— Целият имот е записан на негово име.
Гинка кимна замислено.
— Питам, защото ако е придобито по наследство и ти не фигурираш в нотариалния акт, юридически собственик е Данаил. Но ако можеш да докажеш, че си вложила стойност — труд, подобрения, насаждения — тогава вече има какво да се обсъжда.
— Защо ми го казваш? — прошепна Милена.
— Защото ако беше обща собственост и искаше разделяне, процедурата щеше да е друга. А така въпросът стои по-различно.
Милена гледаше ръба на чашата си.
— Не искам да се разделям с Данаил — каза след малко. — Искам само майка му да не влиза повече в градината.
— Това вече е друг разговор — отвърна Гинка. — Ограда можеш да издигнеш, когато решиш. Но ако имотът е на негово име и той позволява на майка си да влиза…
— Значи нямам право да я спра — довърши Милена.
— Не и лесно, не и без усложнения.
Настъпи тишина.
— Тогава какво да направя? — попита Милена.
Гинка преплете пръсти.
— Имам приятелка — Камелия Старозагорска. Адвокат е, занимава се с недвижими имоти. Няма да ти обещая чудеса, но двадесет и шест години труд са нещо. Ако си повишила стойността на мястото, това се отчита.
— Наследството беше само на Данаил — каза Милена.
— Точно така. Наследеното остава лично. Но всичко, което е създадено след това… може да се разгледа отделно. Камелия ще ти каже какви са възможностите.
Милена държеше ръцете си върху коленете и мислеше: „Двадесет и шест години изобщо не съм допускала, че ще ми се наложи да разсъждавам така. Вярвах, че няма да се стигне дотук.“
— Ще ѝ се обадиш ли? — попита Гинка.
— Да — отвърна Милена.
На връщане в автобуса тя гледаше през прозореца. Къщи се нижеха една след друга. Всеки двор имаше ограда. Всяка порта — ключалка.
Техният двор нямаше нито едното, нито другото. Преди години Данаил беше казал: „Защо ни е ограда? Нали сме сред почтени хора.“
Тогава Милена не беше възразила.
Сега си даде сметка, че твърде често е мълчала, когато е трябвало да говори.
Когато се прибра, Данаил беше пред телевизора. Обърна глава към нея.
— Къде ходи?
— При Гинка.
— Ясно. — Погледът му пак се върна към екрана. — Майка ми звъня тази сутрин. Казала, че съжалява за розите. Мислела, че може да ги отреже, защото…
— Данаил — прекъсна го тя.
Той млъкна.
— Утре ще дойде човек да измери за ограда. Не искам спор по този въпрос.
Той я погледна изненадано.
— Ограда? Защо изобщо—
— Защото така реших.
— А майка ми как ще влиза тогава?
— Няма да влиза — каза Милена спокойно. — Моля те да приемеш това.
Данаил преведе поглед към телевизора, после отново към нея. В очите му се появи онова смущение, което идва, когато човек чуе нещо, за което изобщо не е бил подготвен.
