Телефонът продължи да вибрира в дланта ѝ.
— Камелия, къде си? — гласът на Радка Данаилова звучеше припряно. — Писа ми нещо странно. Притесних се.
— На път съм към теб. Може ли да дойда?
— Разбира се. Какво е станало? Явор ли пак?
— Ще ти разкажа на място.
— Добре. Чакам те.
Камелия прибра апарата и разтвори чантата си. Пликът беше вътре — бял, с изрисувана елха в ъгъла. Погледът ѝ се задържа върху него за миг, после решително закопча ципа.
Домът на Радка я посрещна с аромат на мандарини и канела. Стара кооперация с високи тавани и широки прозорци към булеварда — място, което винаги ѝ носеше усещане за сигурност.
— С тази рокля си… — отбеляза Радка, оглеждайки я внимателно. — Значи вечерта е завършила зле.
Камелия се отпусна на дивана.
— Направи ми чай.
— По-скоро ти трябва нещо по-силно.
— Не мога.
Радка я изгледа неразбиращо.
— Как така не можеш?
Вместо отговор Камелия извади плика и го постави на масата. Приятелката ѝ бавно отвори картичката. Чете дълго, без да каже дума.
— За него ли беше? — прошепна накрая.
— Да.
— А сега?
— Сега… не съм сигурна.
Радка я прегърна силно, без излишни въпроси.
— Разкажи ми всичко.
И тя разказа. До последния детайл.
— Той знаеше — завърши тихо. — И въпреки това замълча.
— Защото му е по-удобно да мълчи, когато става дума за теб — отвърна Радка твърдо.
Телефонът ѝ започна да звъни. После отново. И пак.
— Не вдигай — каза Радка.
— Няма.
На първи януари Камелия се събуди от слънчев лъч, който прорязваше стаята. Двайсет и три пропуснати повиквания светеха на екрана. Съобщенията идваха на вълни — първо гневни обвинения, след това извинения, накрая обещания и пазарлъци.
Тя изгаси телефона.
Малко по-късно се появи ново съобщение от непознат номер.
„Камелия, аз съм Виолета Александрова. Съжалявам. Не знаех, че той не ти е казал.“
Тя го запази. Не отговори.
На трети януари се върна в апартамента, за да събере вещите си. Явор Филипов стоеше на дивана. Стаята изглеждаше разхвърляна и пуста.
— Искам развод — произнесе спокойно.
— Заради една вечер? Сериозно ли? — подсмихна се той.
— Не заради вечерта. Заради всичко.
— Аз съм нормален съпруг!
— Удобен си. Най-вече за себе си.
— Правиш сцена.
— Бременна съм.
Той застина.
— Какво каза?
— В трети месец съм.
— Това променя нещата!
— Не. Само показва истината.
— Ние сме семейство!
— Ти никога не избра мен.
Тя започна да прибира дрехите си.
— Нямаш право!
— Имам.
Месец по-късно Камелия Мартинова седеше в новия си апартамент — малък, но спокоен. На масата лежаха подредени документите: решението за развода, медицинската справка, договорът за наем. До тях — празничната картичка.
Тя сложи длан върху корема си.
— Ще се справим — каза тихо.
И за пръв път от много време насам вярваше напълно в думите си.
