Тежестта в гърдите ѝ се размести и изплува нагоре — онова старо, добре познато усещане, с което се беше научила да живее.
— Защо не ми каза? — гласът ѝ прозвуча тихо, но твърдо.
— Мислех, че ще се подреди от само себе си… — отвърна Явор Филипов, без да я поглежда.
— Е, не се подреди.
В този миг всичко ѝ стана пределно ясно. Как е отлагал разговора, за да не разочарова никого. Как е избягал от избора. Как е разчитал, че ситуацията ще се разсее без последствия.
— Обади се в ресторанта — каза тя след пауза. — Кажи им, че ще закъснеем. После обясни на приятелите си, че имаме други планове.
Той замълча.
— Те вече са тук… — промълви накрая. — Неловко е да ги отпратя.
— А към мен не е неловко, така ли?
Явор разпери ръце, сякаш това изчерпваше всичко.
Камелия Мартинова свали престилката от закачалката, изглади я машинално и я върна обратно на мястото ѝ.
— Тръгвам си — произнесе спокойно.
По лицето му пробяга облекчение, което не успя да скрие.
— Е, знаех си, че ще проявиш разбиране…
— Тръгвам сама.
Отиде в спалнята, взе палтото и чантата си. В коридора почти се сблъска с Виолета Александрова.
— Къде изчезваш? — попита тя объркано.
— Пожелавам ви хубава Нова година.
На стълбището беше хладно, миришеше на прах и застоял въздух. Явор излезе след нея почти веднага — твърде бързо за човек, който уж държи всичко под контрол.
— Какво правиш всъщност? — прошепна ядно. — Правиш драма от нищо!
Камелия натисна бутона на асансьора.
— Това не е „нищо“.
— Стига, де! — махна с ръка той. — Просто приятели са минали. Какъв е проблемът?
— Знаеше за тях от две седмици.
Тишина.
— Можеше да кажеш. На мен. На тях. На ресторанта. Вместо това не избра нищо — и избра вместо мен.
Някъде долу асансьорът изръмжа глухо.
— Ти си ми съпруга — натърти той. — Трябва да проявиш разбиране.
— Проявявах го три години.
Вратата на апартамента се отвори и на площадката се подаде Светослав Василев.
— Какво става тук? — подвикна весело. — Хайде вътре, вече отворихме бутилката!
Явор се обърна към него за секунда. Достатъчна.
Асансьорът спря и вратите се разтвориха.
— Можеш да дойдеш с мен — каза Камелия равномерно. — Резервацията още важи.
Той се поколеба. За частица от мига — но прекалено дълго.
— Не точно сега… — измърмори.
Тя натисна копчето за първия етаж.
— Тогава край.
Вратите се затвориха безшумно.
Пред входа чакаше такси. Шофьорът — младеж с червена шапка — се обърна с усмивка.
— Честита Нова година предварително! Накъде?
— При Радка Данаилова — назова тя адреса.
Колата потегли. Празничните светлини на града се разливаха по стъклата, витрините проблясваха, хора с пълни торби бързаха по тротоарите, а в корема ѝ се стегна отново и тя несъзнателно положи длан под пъпа. В този момент телефонът ѝ завибрира.
