Тя отпи малко от водата, макар че изобщо не ѝ се пиеше. Просто трябваше да държи нещо в ръцете си, за да не издаде вътрешното си напрежение. В ниската част на корема усещаше тъпа тежест — дали от притеснение, или от онзи нов, едва загатнат живот, който растеше в нея.
Точно тогава звънецът прониза тишината.
Камелия Мартинова се вкамени.
— Очакваш ли някого? — подвикна тя.
Отговор не последва. Чу стъпките на Явор Филипов по коридора, после изщракването на ключалката и рязкото отваряне на входната врата.
— Е, това вече е изненада!
Гласът му звучеше необичайно въодушевено — така, както не го беше чувала от месеци.
— Честит празник, приятелю!
Разпозна Светослав Василев още преди да го види — по плътния, самоуверен тембър, с който винаги говореше, сякаш стаята автоматично му принадлежеше.
— Влизайте, какво чакате! Камелия, ела!
Тя остави чашата внимателно върху плота и излезе в антрето.
На прага стояха двама души. Светослав — с дебело яке и бутилка шампанско в ръка. Зад него Виолета Александрова държеше калъф за китара и плик с покупки. Усмихваше се, но в изражението ѝ имаше колебание, сякаш не беше сигурна, че идването им е уместно.
— Здрасти! — Светослав прекрачи прага, внасяйки със себе си мирис на студ и сняг. — Весело посрещане! Изглеждаш страхотно!
Камелия не отвърна. Погледът ѝ се спря върху Явор. Той сияеше — спокоен, доволен, като човек, получил точно това, което е искал.
— Хайде, събличайте се — засуети се той. — Камелия, имаме ли нещо за хапване? Хората идват от път.
Тя притисна устни.
— Явор, — каза тихо, — ела за момент.
Влязоха в кухнята. Вратата остана леко открехната. От коридора се чуваше как Светослав обяснява на Виолета къде да остави палтото.
— Имаме резервация — изрече тя спокойно. — След час.
Той я погледна и по лицето му премина познатата ѝ гримаса — виновна, умоляваща, леко притисната в ъгъла. Беше я виждала твърде често.
— Помислих си, че можем да съчетаем нещата — промълви той. — Може да дойдат с нас?
— Масата е за двама. Запазих я преди месец.
— Може да намерят още столове…
— В новогодишната нощ? Час преди полунощ?
Погледът му се сниши.
— От кога знаеш, че ще идват? — попита тя.
Мълчание.
— Светослав ми писа… преди около две седмици.
Две седмици. Той е знаел. И е премълчал.
Нещо тежко се размести в нея.
