Тридесет и първи декември. Шест часа вечерта.
Камелия Мартинова се беше спряла пред огледалото в банята и внимателно навиваше кичур след кичур около машата. Уредът тихо припукваше, а къдриците се подреждаха послушно, сякаш следваха предварително начертан замисъл. Рядко си позволяваше толкова старателна прическа — само когато поводът наистина имаше значение. Роклята вече обгръщаше тялото ѝ, хладната материя галеше гърба и подчертаваше силуета ѝ. Гримът беше почти завършен — оставаше да подчертае очите и да сложи обеците със зелени камъни, подарък от майка ѝ за двадесет и шестия ѝ рожден ден.
В стаята Явор Филипов лежеше на дивана и разсеяно прелистваше нещо в телефона си. От време на време се подсмихваше, явно попаднал на чужда шега. Да се преоблече изобщо не бързаше — беше още по домашно долнище и разтегната тениска, въпреки че до излизането оставаше по-малко от час.
— Явор — извика тя спокойно, без да повишава тон. — Смяташ ли изобщо да се приготвяш?
— Ще стигна навреме — отвърна той лениво. — Трябват ми пет минути.
Тези „пет минути“ съпътстваха цялата им връзка. Пет минути да се облече. Пет минути да се измие. Още пет — и бил готов. Докато тя можеше да прекара часове в избор, пробване и колебание. Днес обаче това нямаше значение. Важна беше вечерта. И пликът в чантата ѝ, който бе поставила вътре още сутринта, след като няколко пъти провери дали е там.
Шест и четиридесет.
Камелия седна на малката табуретка в коридора и обу новите обувки — стабилни, с нисък ток. В нейното състояние не биваше да рискува, макар срокът да беше твърде ранен, за да личи нещо. Отвори чантата и прегледа съдържанието ѝ: телефон, червило, портмоне, пликът. Всичко беше на мястото си.
— Явор.
— Идвам.
Той се показа в антрето, без да е променил външния си вид.
— Много си хубава тази вечер — подхвърли бегло, плъзгайки поглед по нея. — Нова рокля ли е?
Тя само кимна. Беше му я показвала поне няколко пъти — когато я донесе у дома, когато избираше обувки, когато обсъждаше бижутата. Всеки път той одобряваше. И всеки път забравяше.
— Таксито ще дойде след четирийсет минути — напомни тя. — Сигурен ли си, че ще успееш?
— Никакъв проблем.
Тя влезе в кухнята да провери печката — навик, който той често осмиваше. Котлоните бяха изключени, прозорецът затворен. Изведнъж в съзнанието ѝ проблесна мисъл: когато се роди детето, биха могли да вземат котка. Добре е децата да растат с животни.
Тя си наля чаша вода.
