Списъкът, както обикновено, беше изпратен на телефона ѝ от Росица Любомирова още сутринта.
Щом прекрачи прага на апартамента обаче, Калина Бургаска едва се сдържа да не избухне. Първият ѝ импулс беше да излее всичко, което кипеше в нея. Вместо това прехапа устни и реши да изчака – да види докъде ще стигне този фарс.
От хола се разнасяше звънък смях. Росица Любомирова седеше удобно на дивана, наобиколена от две стари приятелки, и оживено разказваше нещо, размахвайки ръце. Никакъв признак на тежко болен човек.
— О, ето я и Калина! Браво, злато мое! — възкликна тя престорено бодро. — Донесе ли всичко? Лекарствата по списъка? Сложи ги ей там, върху шкафа.
Калина я изгледа внимателно.
— Като ви слушам и гледам, май вече сте по-добре. В такъв случай предполагам, че и инжекцията няма да е необходима?
— Как така по-добре? — възмути се Росица. — Нищо подобно! Просто седнах за малко с момичетата. Едвам успяха да дойдат. Болестта няма да избяга, нали? И утре мога да се лекувам.
— Забележителна логика — отвърна сухо Калина. — Желая ви приятна вечер. Аз ще си тръгвам.
— Чакай малко! — повиши тон свекървата. — Къде мислиш, че отиваш? Кой ще подреди масата? Кой ще нареже салатите, сиренето, колбасите? Хайде в кухнята! Препечи няколко филийки за сандвичите ми, измий и накълцай зеленчуците. Имам гости, не виждаш ли? А и не се чувствам добре. Не стой като статуя, размърдай се!
Думите ѝ звучаха повече като заповед, отколкото като молба.
— Моля?! — Калина буквално онемя от възмущение. — За това не сме се уговаряли. И няма да изпълнявам нареждания. Дойдох, защото повярвах, че сте болна. А вие си организирате веселба. Явно сте си съвсем в кондиция. Оставям ви да се забавлявате. Само внимавайте с напитките — да не вдигнете пак кръвното.
Без да изчака отговор, тя се обърна, излезе и тръшна вратата след себе си.
В хола за миг настъпи тишина, после една от приятелките се разсмя.
— Е, Росица, значи сами ще си оправяме трапезата? Снахата ти май не се хвана на въдицата. А ние почти повярвахме, че ще дотича и ще ти прислужва. Доста добре те постави на място, ако питаш мен.
— Пак показа характера си — измърмори Росица Любомирова, намръщена. — Трудна е, опърничава. Ще поговоря с нея, ще ѝ обясня как се уважава свекърва.
— Айде стига с тия театри — засмя се другата жена. — Ставай от дивана и спирай да играеш болна. На нас подобни сцени не са ни нужни. Ще си наредим масата и без прислуга. Нали не сме се събрали да гладуваме?
Смехът им отново изпълни стаята, а престорената немощ на Росица изчезна така бързо, както се беше появила.
