От този ден нататък сякаш се разпадна целият ѝ подреден вътрешен механизъм, по който беше живяла години наред. Росица Любомирова не можеше да проумее как е възможно съпругът ѝ да предпочете тъкмо такава жена пред нея.
Три години след като Данаил Валентинов си тръгна от живота ѝ, синът им обяви, че възнамерява да се ожени. Росица все още носеше в себе си болката от предателството и не беше готова да приеме мисълта, че ще остане съвсем сама. Дори в началото се опита да разубеди Данаил от решението му.
— Мамо, какво се опитваш да направиш? — въздъхна той. — Всичко е решено. Обичаме се с Калина Бургаска. Датата за сватбата е запазена. Колко още да отлагаме?
— Тогава поне заживейте при мен — настоя тя с привидна мекота. — Апартаментът е достатъчно голям.
— Това няма как да стане — отвърна твърдо Данаил. — Калина още от самото начало каза, че иска да сме отделно, самостоятелно, без родители под един покрив.
След раждането на внука ѝ положението се промени още повече. Синът ѝ вече не ѝ отделяше същото внимание, а Росица започна все по-често да се оплаква от самота и да търси поводи младото семейство да ѝ помага.
Истината беше, че копнееше отново да бъде центърът на света им — както някога, когато и съпругът, и синът ѝ се съобразяваха с всяко нейно желание.
Един следобед тя набра номера на Данаил.
— Кажи на Калина да ми се обади. Имам спешна работа с нея — произнесе тя с престорена загриженост.
— Слушам — чу се раздразненият глас на снаха ѝ, която в този момент се занимаваше с малкия.
— Калина, ела тази вечер, след като Данаил се прибере — започна Росица с приглушен тон.
— Защо? — отсече кратко младата жена.
— Не съм добре… Главата ми се върти, кръвното ми е много високо. И сърцето ме стяга — изреди тя жално.
— Обадете се на лекар. Какво очаквате от мен? — отвърна хладно Калина.
— Обадих се, разбира се. Изписаха ми цял куп лекарства. Някой трябва да ги купи и да ми ги донесе — почти проплака Росица.
— Всичко може да се поръча онлайн. Направете доставка до дома — отговори снаха ѝ без колебание.
— Как можеш да си толкова безсърдечна? — възкликна тя. — Не искам много — само да дойдеш. Пет-десет минути човешка компания. Ще ми стане по-леко.
— Нека синът ви мине — не отстъпи Калина.
— Данаил не може да ми постави инжекция. А трябва да си сложа. Ела, ще те чакам — настоя Росица и затвори.
Калина веднага разказа на съпруга си какво мисли за този театър — без заобикалки и без да пести думи.
Въпреки това, когато вечерта Данаил се прибра от работа, тя реши все пак да се отбие до свекърва си. Времето беше приятно, а и ѝ се искаше за малко да излезе от рутината на домакинството и грижите по детето.
По пътя мина през аптеката и купи всичко необходимо от списъка, който Росица беше получила от лекаря, без да подозира какво я очаква, щом прекрачи прага на жилището.
