– Иска да живее самостоятелно? Чудесно. Да си наеме жилище. Така правят всички зрели хора. Нито е първият, нито ще е последният – отвърна Йоана хладно.
– Когато става дума за семейство, се помага! – избухна Радослав.
– На семейство – да. Но не и на човек, който с години се възползва от всички около себе си и…
Тя не довърши. Радослав сграбчи чашата от масата и я запрати към стената. Порцеланът се разби на десетки парчета, които се разпиляха по плочките.
– Слушай ме внимателно – гласът му трепереше от гняв. – Или настаняваш Боян в твоя апартамент, или си събираш багажа и изчезваш!
– Моля?
– Чу ме отлично! Писна ми от вечното ти недоволство и упреци! Брат ми най-сетне реши да се изправи на крака, а ти…
– А аз ти преча – прекъсна го тя спокойно. – Така ли?
– Да! Все му намираш кусури! Мислиш единствено за себе си!
Йоана взе кърпа и методично попи разлятото кафе от пода.
– Разбрах те – каза тихо.
– И? Какво ще правиш?
Тя вдигна поглед към него, без капка колебание.
– Решението го взех преди три седмици. Само чаках да ми покажеш окончателно кое е по-важно за теб.
Остави го насред кухнята и се отправи към спалнята. На нощното шкафче я чакаше синя папка с документи. Нищо не беше импулсивно – всяка стъпка бе обмислена.
– Не е нужно да ме заплашваш – усмихна се леко Йоана, когато се върна и видя обърканото му изражение. – Отдавна съм решила да си тръгна. Думите ти просто ускориха нещата.
– Какви ги говориш? – Радослав приглади сакото си нервно. От коридора се чуха стъпки – Боян явно се бе събудил от свадата.
– Понеже ти започна темата за изнасянето… – тя повдигна папката.
– Какво има вътре?
– Молба за развод. Подадена е преди две седмици.
Гласът ѝ звучеше равен, макар вътрешно всичко да трепереше. Тя не позволи това да проличи.
Радослав пребледня.
– Ти… сериозно ли?
– Напълно. А тук – извади втори комплект документи – са книжата за продажбата на апартамента ми. Същия, който планираше да предоставиш на брат си. Сделката е почти финализирана.
– Чакай… защо? Как така? – той се отпусна на стола, сякаш краката му отказаха.
– И още нещо – постави пред него плик. – Документите за продажбата на моя дял от този апартамент. След развода всичко ще бъде приключено. Можеш да живееш тук с когото пожелаеш – с Боян или с още десет души. За мен това вече няма значение.
– Ти не си добре! Това е нашият дом!
– Беше наш. Докато не реши да го превърнеш в убежище за безотговорността на брат си.
– Йоана, нека поговорим спокойно…
– Говорихме достатъчно, Радослав. През последните седмици осъзнах колко съм изтощена – от безкрайните ти оправдания, от сляпата ти преданост, от миризмата на алкохол всяка вечер в кухнята.
– А… Ясмина? – прошепна той.
– Ясмина идва с мен. Във Варна.
– Във Варна?!
– Да. Вече капарирах жилище там със средствата от продажбата. Намерих и подходящо помещение за новото си студио.
Той се хвана за главата.
– Не можеш да постъпиш така!
– Мога. И го правя. Защото съм способна да нося отговорност за решенията си. Нещо, което ти упорито избягваш.
На прага се появи разрошеният Боян.
– Какво става тук?
Йоана прибра документите обратно.
– Нищо драматично. Просто разбрах, че за някои хора е по-лесно да издържат пораснал брат, отколкото да запазят семейството си.
– Йоана, почакай! – извика Радослав.
Но тя вече беше излязла, без да се обръща.
Месец по-късно Йоана стоеше на балкона на новия си дом във Варна. Под нея шумеше непознатият град, а въздухът носеше аромат на море и ранноцъфнали дървета. От съседната стая се чуваше как Ясмина подрежда багажа си и си тананика.
– Мамо, кога ще ми покажеш студиото? – провикна се момичето.
– Утре, слънчице. Оттук нататък всичко хубаво ни чака утре.
Телефонът ѝ мълчеше. Нямаше обаждания от миналото, нито скандали зад стената. Нямаше чужди хора в дома ѝ. Само тишина и простор.
Градът отвън не знаеше нищо за преживяното от тях. И точно в това се криеше свободата.
