Тя го гледаше невярващо, усещайки как в гърдите ѝ отново се надига буря, готова да помете и последните остатъци от разбирателство помежду им.
– Двама са. Имат и две малки деца – добави Йоана, вече без опит да прикрива възмущението си. – Няма да изхвърля семейство на улицата. Точка.
– Както искаш. Аз само предложих – отвърна хладно Радослав. – Тогава Боян остава тук. И това не подлежи на обсъждане.
Йоана бавно прокара кърпата по дланите си, остави я на плота и се обърна към него.
– Говориш ли сериозно? Наистина ли си готов да изгониш коректни наематели с деца, за да настаниш брат си без наем?
– А какво очакваш? Нали ти настояваше да се изнесе.
– Да започне самостоятелен живот – да. Да си намери работа, да плаща квартира, да поеме отговорност. Да порасне. Не да се премести от нашия диван в моя апартамент!
– Той е в депресия! – изсъска Радослав.
– Депресия ли? Или удобно оправдание да живее на чужд гръб? Да отваря нашето вино, да изпразва хладилника ни и да се излежава по цял ден?
Очите на мъжа ѝ проблеснаха. Стисна юмруци толкова силно, че кокалчетата му побеляха.
– Внимавай как говориш за брат ми! Нямаш право да го обиждаш. Спри се, докато не съм изгубил търпение!
Йоана го изгледа продължително. В този миг ѝ просветна – това не беше моментна прищявка или кратък порив да помогне. Това беше решение. И той вече го бе взел.
– Добре – каза тя неочаквано спокойно и дори леко се усмихна. – Разбрах те.
Радослав примигна объркано. Явно очакваше сълзи, сцени, обвинения.
– Какво точно си разбрала?
– Всичко. Вечерята е готова. Ще извикаш ли брат си?
Той я изучава още няколко секунди, после бавно напусна кухнята. Щом остана сама, Йоана извади телефона си и набра номер.
– Добър вечер, Габриела. Спомняш ли си, че ми препоръча добра адвокатска кантора? Имам нужда от консултация. И то възможно най-скоро.
От стаята на Ясмина продължаваше да звучи музика. Йоана се приближи до вратата и опря чело в хладната повърхност.
– Всичко ще се нареди, мъниче – прошепна тя. – Мама ще се погрижи.
През следващите три седмици Йоана рядко се прибираше навреме. Взе допълнителни смени в салона и се записа на курс за повишаване на квалификацията.
Ясмина се премести при баба си под предлог, че трябва да учи за изпити.
Радослав не възрази. Вечерите в апартамента вече принадлежаха на двама мъже – футбол по телевизията, поръчана пица и шумни разговори до късно.
Йоана се чувстваше като гост в собствения си дом.
Всяка сутрин кухнята я посрещаше с доказателства за нощните им „сбирки“ – празни бутилки, фасове, натъпкани в чаши, мазни кутии по масата. Радослав сякаш не забелязваше хаоса. Излизаше рано, потупваше брат си по рамото и тръгваше. Нея вече дори не я целуваше за довиждане.
И тогава настъпи промяна.
Една вечер Радослав се прибра необичайно въодушевен. Усмивката не слизаше от лицето му, макар във въздуха още да се носеше миризма на алкохол.
– Имам новина! – обяви той с блеснали очи. – Боян реши да заживее отделно.
Йоана застина с чашата в ръка.
– Наистина ли?
– Да! Сам каза, че му е време да спре да ни тежи. Намерил си някаква работа, правел планове.
– Това е… чудесно – в гърдите ѝ припламна надежда. Може би не всичко е изгубено. Може би няма да се наложи…
– Разбира се, че е чудесно! – прекъсна я той, като се отпусна на стола. – Трябва само малко да му помогнем, докато не се е отказал.
– Как точно да му помогнем?
– Съвсем просто. Утре ще се обадиш на наемателите и ще им кажеш да освободят жилището. Ще им дадем месец. Може и някакво обезщетение.
Йоана го погледна продължително, после изрече твърдо:
– Този разговор вече го водихме. Темата е приключена.
– Обстоятелствата са различни! – повиши тон той. – Боян сам иска нов старт. Нужни са му година, най-много година и половина, за да се стабилизира. Нека му подадем ръка!
– Не. Няма да изгоня семейство с деца заради брат ти.
Радослав скочи рязко, столът се плъзна с трясък назад.
– Не разбираш ли? Той най-сетне се съвзе! Готов е да се бори, а ти…
– А аз отказвам да бъда спасителна служба! – отвърна Йоана, без да отстъпва и крачка.
