За двама.
– Мамо, тръгвам за училище – Ясмина Ангелова се промъкна покрай спящия на дивана си чичо, притиснала раницата до гърдите си, сякаш беше щит.
Напоследък момичето намираше всякакви поводи да не се задържа у дома – записваше се на допълнителни занимания, стоеше до късно при съученички, само и само да избегне тежката атмосфера.
Йоана Воин проследи как входната врата се затвори след дъщеря ѝ и усети как гневът ѝ отново се надига. За едва четири седмици този „временен“ гост бе успял да разруши спокойствието, което градяха с години – вечерите с настолни игри, разговорите на маса, споделените тайни между майка и дъщеря.
– Добро утро – Радослав Данаилов излезе от спалнята вече облечен за работа. – Остана ли кафе?
– В джезвето. От вчера – отвърна тя сухо. – И трябва да поговорим.
– Не сега, закъснявам – той наля в чаша, отпи и се намръщи от изстиналата напитка.
– А кога? Все бързаш сутрин, а вечер си зает с брат си.
Мъжът спря на прага и я изгледа озадачено.
– Какво намекваш?
– Че е време да вземем решение. Не можем безкрайно да издържаме здрав и прав мъж. Това не е нормално.
– Боян Ковач е в тежко състояние, Йоана. Нима не виждаш? Разбит е.
– А ние? Ние в цветущо състояние ли сме? Ясмина не иска да се прибира. Аз се връщам всеки ден в хаос и миризма на алкохол. А ти…
– Аз какво?
– Ти вече не си същият. Сякаш живея с непознат.
Радослав остави чашата по-рязко, отколкото възнамеряваше.
– Ще говорим довечера. Спокойно. Без сцени.
– Не. Сега – тя застана пред вратата. – Искам до седмица Боян да си намери квартира и работа. Каквото реши. Но не и да живее на наш гръб.
– Сериозно ли? – присви очи той. – Да изгоним родния ми брат?
– Предлагам да престанем да сме безплатен хотел! Той дори не прави опит да се изправи на крака!
– Нужно му е време. Толкова е ясно!
– Колко време? Месец? Година? Цял живот? – гласът ѝ потрепери. – Осъзнаваш ли какво става със семейството ни?
– А ти осъзнаваш ли, че той също ми е семейство? Родителите ни го оставиха сам. Аз няма да го направя, дори ти да настояваш.
– Значи вече си избрал – сълзите ѝ потекоха безшумно.
– Това не е избор. Това е отговорност. Жалко, че отказваш да го приемеш.
Той излезе, затваряйки внимателно след себе си. От хола отново се чу равномерното похъркване на Боян. Йоана бавно се отпусна на стола и втренчи поглед в недопитото кафе.
Някога Радослав не прекрачваше прага, без да я целуне за сбогом.
Почти цяла седмица в дома им цареше мълчание.
Йоана започна да тръгва по-рано за работа и да се прибира късно. Радослав се държеше така, сякаш това не го засяга – оставаше до полунощ в кухнята с брат си, потънали в дълги разговори.
Ясмина се опитваше да омекоти напрежението, но срещаше само уклончиви усмивки и краткото: „Всичко е наред, мила, не се тревожи.“
Лежейки вечер в тъмното, Йоана се вслушваше в приглушените гласове. Думите рядко достигаха ясно до нея, но отделни фрази прорязваха тишината: „Тя не разбира… семейството трябва да си помага… прекалено си мек с нея…“
В петък Радослав се прибра по-рано от обикновено. Боян спеше в хола, а Ясмина слушаше музика в стаята си.
Йоана стоеше пред котлона и разбъркваше супата почти механично. Готвенето ѝ помагаше да укроти мислите си.
– Реших как да излезем от това – опря се той на касата на вратата. – Намерих вариант, който устройва всички.
Тя не каза нищо, продължи да бърка, очаквайки продължението. През тази седмица бе усвоила мълчанието като защита.
– Най-логичното е Боян да се премести в твоя апартамент.
Лъжицата спря във въздуха. Онзи апартамент беше нейната сигурност – кръстницата ѝ го беше завещала още преди брака. Йоана сама решаваше какво да прави с него.
– Там живеят наематели – произнесе тихо тя.
– И? – сви рамене Радослав. – Ще ги предупредим навреме, ще си намерят друго място. Не е кой знае какво.
– Чуваш ли се изобщо? – гласът ѝ стана по-твърд. – Платили са наема за година напред. Имат договор.
Тя го гледаше невярващо, усещайки как в гърдите ѝ отново се надига буря, готова да помете и последните остатъци от разбирателство помежду им.
