Йоана Воин се прибра с почти два часа по-късно от обичайното. Денят ѝ се беше проточил, защото две нови клиентки настояха да бъдат обслужени лично от нея – дошли по препоръка на свои приятелки.
– Държим да ни подстрижете точно вие, госпожо Воин! Във Варна няма по-добър фризьор от вас! – бяха казали те.
Тези думи я топлеха през целия път към дома. Докато вървеше, в съзнанието ѝ упорито се въртеше една мисъл: може би е настъпил моментът да отвори собствен салон? Колко още ще се колебае и ще чака „по-подходящо време“?
Погълната от размисли, тя стигна до входа, без дори да усети. Още щом прекрачи прага на апартамента, я посрещнаха непознати гласове. Йоана отключи рязко и застина. В антрето беше захвърлена износена раница, до нея – кални обувки, а от кухнята се носеше тежка миризма на алкохол.
– Йоана, познаваш ли кой ни е на гости? Боян Ковач се прибра! – обади се Радослав Данаилов от кухнята с някаква неловка усмивка.
По-малкият му брат седеше на кухненското канапе и втренчено гледаше масата. Същият онзи Боян, който преди четири години беше напуснал дома си заради танцьорка от нощен клуб.
– Здрасти – промълви той, без да вдигне очи.
– Мамо, кой е този? – прошепна Ясмина Ангелова, току-що върнала се от тренировка по танци.
– Това е чичо ти Боян, братът на татко – отвърна спокойно Йоана. – Била си много малка, когато замина. Нормално е да не го помниш.
– Защо изглежда… така? – още по-тихо попита момичето.
– Отиди в стаята си, скъпа. После ще ти обясня.
Йоана се затвори в банята и пусна водата, сякаш шумът можеше да подреди мислите ѝ. От огледалото я гледаше изморена жена с помръкнал поглед. Прокара пръсти през косата си – корените отдавна искаха боя, но сега това беше най-малкият ѝ проблем.
Когато Боян си тръгна преди години, Радослав преживя раздялата тежко. Месец наред не говореше с родителите си, обвиняваше ги, че са отблъснали брат му. После сякаш се примири – спря да споменава името му и не отговаряше на редките му обаждания. А ето че сега всичко започваше отначало.
Радослав влезе в спалнята след нея, поколеба се за миг и тихо каза:
– Ще остане при нас. Поне за известно време. Няма къде да отиде. Раздели се с онази жена – тя му изневерила. При нашите не може да се върне.
– Реши го сам, така ли? Дори не сметна за нужно да ме попиташ? – обърна се рязко тя. – Това нормално ли ти се струва?
– Какво имаше за обсъждане? Той ми е брат. Останал е на улицата.
– Радо, имаме дъщеря в трудна възраст. Видя ли в какво състояние е? Смяташ ли, че е редно Ясмина всекидневно да гледа подобна картина?
– Точно затова трябва да му помогнем. Ние сме му семейство! – за първи път тази вечер той я погледна право в очите. – Не мога да го изоставя.
– Колко дълго ще продължи това?
– Докато се съвземе.
– А за Ясмина помисли ли? Тя е тийнейджърка…
– Йоана, стига! – повиши тон Радослав, нещо нетипично за него. – Това е моят брат. Няма да го оставя сам в беда.
Тя отвори уста да възрази, но се спря. В гласа му имаше твърдост, каквато не беше чувала през четиринадесетте им години заедно.
– Добре – отвърна накрая и се обърна към прозореца. – Но няма да пие у дома. И ще си намери работа.
Мъжът ѝ не отговори. Излезе и затвори тихо вратата. През стената Йоана долавяше приглушен разговор между братята – толкова тих, сякаш не биваше да достига до нея. Часовникът в кухнята показваше след полунощ, когато гласовете най-сетне стихнаха. Тя лежеше будна и слушаше стъпките в коридора. Радослав се прибра в леглото едва след като уреди брат си в хола.
– Всичко ще се нареди – прошепна той, мушкайки се под завивката.
Йоана обаче не споделяше оптимизма му.
Сутринта я посрещна с остра миризма на алкохол. Без дума тя приготвяше закуската на дъщеря си, опитвайки се да не обръща внимание на празните бутилки по масата и препълнения пепелник.
Само за месец беше свикнала с мисълта, че кухнята им постепенно се е превърнала в денонощно заведение, а това беше едва началото на промените в дома им.
