Кирил бавно отпусна хватката си. Пръстите му се разтвориха неохотно, сякаш едва сега осъзна какво прави. Отстъпи крачка назад, дишането му беше накъсано, а в погледа му още гореше ярост.
— Ако доведеш Радка Данаилова тук — изрече Йоана Маркова отчетливо, като овладяваше треперенето в гласа си, — ще ви изведа и двамата. И теб, и нея. Разбра ли ме?
— Няма да посмееш.
— Ще посмея. Жилището е мое. Само аз решавам кой има право да прекрачи този праг и да остане.
— Аз съм ти съпруг!
— Съпруг, който не уважава границите ми — отвърна тя хладно и го заобиколи, поемайки към спалнята. — Който ми натрапва майка си. Който използва натиск и внушения, за да стане неговото.
— Йоана!
— Не искам да слушам повече. Ако условията ми не ти понасят — събери си нещата.
Вратата се затвори плътно зад нея. Йоана се облегна от вътрешната страна, стиснала юмруци толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха. Ръцете ѝ трепереха, сърцето блъскаше в гърдите ѝ, но решимостта ѝ беше по-силна от страха.
Този апартамент ѝ бе останал от родителите ѝ, които загинаха преди две години. Единственото, което ѝ бяха оставили. Нито Кирил Дунавски, нито Радка Данаилова имаха право да посягат на него.
След около половин час входната врата хлопна. Йоана надникна предпазливо от спалнята. Кирил го нямаше. Чантата му също бе изчезнала от антрето — беше си тръгнал подготвен.
„Нека живее при майка си, щом тя е по-важна“, помисли си горчиво.
През първите дни очакваше да ѝ се обади. Телефонът обаче мълчеше. Нито съобщение, нито пропуснато повикване. Пълно отсъствие. Опитваше ли се да я пречупи чрез мълчание? Напразно.
И втората седмица премина по същия начин — без дума от него. Йоана продължи ежедневието си: работа, срещи с приятелки, вечерни филми у дома. Усещането беше двойнствено — облекчение и несигурност едновременно. От една страна — спокойствие и тишина. От друга — неизвестност.
На третата седмица взе решение. Отиде в съда и подаде молба за развод. Нямаше какво да делят. Апартаментът беше нейно наследство. Колa не притежаваха. Спестявания — също. Всичко бе ясно и без излишни усложнения.
Две седмици след като документите вече бяха входирани, тя се прибра от работа и го видя пред вратата. Кирил изглеждаше променен — отслабнал, с хлътнали бузи и тъмни сенки под очите.
— Здравей… — каза тихо.
— Здравей. Нещо станало ли е?
— Може ли да вляза? Трябва да поговорим.
Тя се поколеба за миг, после отключи и го пусна. Кирил седна на кухненската маса, а Йоана мълчаливо сложи чайника да заври и извади две чаши.
— Йоана… онзи ден… не исках да се изразя така… За майка ми… Изпуснах се…
— Разбирам.
— Притеснявах се за нея. Затова наговорих глупости.
— Това не бяха просто глупости — отвърна тя спокойно, поставяйки чашата пред него. — Ти заяви, че ще преместиш майка си в моя дом без съгласието ми.
— Не го направих от лошо! Исках да ѝ е топло.
— За сметка на моето спокойствие? — погледът ѝ беше твърд. — Беше готов да пожертваш уюта ми, за да ѝ осигуриш удобство.
— Съжалявам… Няма да се повтори…
Йоана седна срещу него.
— През тези две седмици мислих много. И стигнах до едно — без теб ми е по-леко. Дишам по-свободно. Няма натиск. Няма настояване. Няма чужда воля над моята.
Лицето му пребледня.
— Какво намекваш?
— Подадох молба за развод.
— Какво?!
— Чу ме правилно. Документите вече са в съда. След месец всичко ще бъде официално.
Кирил рязко се изправи.
— Почакай! Нека обсъдим! Извиних се! Не съм имал лоши намерения!
— Въпросът не е само в намеренията — отвърна уморено тя. — А в това, че системно прекрачваш границите ми. Не се съобразяваш с решенията ми. Държиш се така, сякаш имаш право да определяш живота ми.
— Не съм ти заповядвал!
— Напротив. Всяка седмица настояваше да ходим при майка ти. Укоряваше ме. Опитваше се да ме разколебаеш. А после реши направо да я нанесеш тук.
Той сведе поглед.
— Мислех, че с времето ще отстъпиш…
— Точно това е проблемът. Разчитал си да ме пречупиш — меко или твърдо. Но аз казах „не“. И искам да живея без този натиск.
— Обичам те… — прошепна той.
— А аз се изморих — от постоянните спорове, от борбата за лично пространство, от опитите ти да направиш Радка част от живота ми насила. Без теб ми е по-спокойно.
Настъпи продължително мълчание. Кирил гледаше в изстиналия чай, сякаш търсеше отговор на дъното на чашата. После бавно се изправи.
— Значи решението е окончателно?
— Да.
— Няма ли връщане назад?
— Няма.
Той кимна кратко и се насочи към вратата. На прага спря за миг, сякаш се канеше да каже още нещо, но думите останаха неизречени.
