Кирил Дунавски изскърца със зъби, но не изрече нищо повече.
Йоана Маркова тръгна за работа, оставяйки го до прозореца — неподвижен, с потъмняло лице и стиснати юмруци. От този ден насетне в дома им се настани студ, който нямаше нищо общо със сезона. Двамата говореха кратко, сдържано, почти официално. Той продължи да ходи при Радка Данаилова всяка събота и неделя, но Йоана повече не го придружаваше. Щом подхванеше темата за „семейното посещение“, тя спокойно, но непреклонно го прекъсваше:
— Кирил, няма да дойда. Няма смисъл да го обсъждаме отново.
— Както решиш — отвръщаше той сухо и тряскаше входната врата.
Обикновено се прибираше късно в неделя, изнервен и мълчалив. Подхвърляше по някоя хаплива реплика по неин адрес и се затваряше в спалнята. Йоана не влизаше в пререкания. Беше се научила да не се хваща на провокациите му.
Така изминаха няколко месеца. Есента се стопи, а зимата пристигна с първите мъгли. В една мразовита декемврийска събота Кирил се върна неочаквано рано — още по обяд. Лицето му беше напрегнато.
— Нещо станало ли е? — попита Йоана, откъсвайки се от лаптопа.
— Има проблем с отоплението при мама.
— Какъв проблем?
— Печката едва топли. А духалката не смее да пуска — инсталацията е стара, може да даде на късо. Студено ѝ е.
Йоана затвори компютъра и го погледна сериозно.
— Повикайте техник. Нека прегледа печката и електрическата мрежа.
— Техник ли? — махна раздразнено с ръка той. — Знаеш ли колко ще струва това?
— Кирил, тя живее в къща. През зимата без нормално отопление е опасно.
Той се отпусна тежко на дивана.
— Знам… Само че този дом непрекъснато иска пари. Тече покривът, оградата се разпада, сега и печката… Докога ще наливам средства там?
— А мислил ли си да го продадете? — внимателно предложи тя. — С парите може да се купи малък апартамент в Ботевград. Централно парно, магазини наблизо, лекарски кабинет…
Лицето му се изкриви.
— Да продадем къщата? Чуваш ли се изобщо? Това е нейният дом! Там е израснала!
— И какво от това, ако се руши пред очите ѝ?
— Няма да продавам нищо! — скочи той. — Това е наследство! Един ден ще остане за мен!
Йоана го изгледа продължително.
— Значи всичко опира до наследството?
— Не извъртай думите! Това е родовият ни дом! Не се пипа!
— Добре — отвърна тя спокойно. — Тогава повикай майстор и оправете печката.
Той започна да крачи из хола, разрошвайки косата си. След минута спря пред нея.
— Ще доведа мама тук. В твоя апартамент в Русе. Пенсионер трябва да живее на топло.
Йоана бавно затвори лаптопа.
— Какво каза?
— Ще се премести при нас. Тук е уютно, близо е поликлиниката…
— Този апартамент е мой — прекъсна го тя. — Родителите ми ми го оставиха. Аз решавам кой ще живее в него.
— Йоана, помисли! Тя е сама, на шейсет и пет. Как ще изкара зимата?
— Казах ти — извикай специалист и решете проблема.
— А ако не стане?
— Тогава продайте къщата и ѝ купете жилище наблизо.
— Няма да продавам! — повтори той твърдо.
Йоана се изправи.
— В такъв случай Радка Данаилова няма да се мести тук.
Той направи крачка и ѝ препречи пътя.
— Апартаментът е с три стаи. Ще се съберем.
Гласът ѝ се повиши:
— Не искам да живея със свекърва си! Чуваш ли? Това е моето лично пространство. Няма да позволя да бъде превзето.
— Тя ми е майка! — извика той.
— Именно — твоя майка. Грижата за нея е твоя отговорност, не мое задължение. Тук няма да се нанесе.
— Безсърдечна си! Егоистка! — изкрещя Кирил. — Тя мръзне, а на теб ти е все едно!
— Не е вярно! Предложих решение — да продадете разпадащата се къща и да ѝ осигурите нормален дом. Ти отказа. Значи въпросът не е в загрижеността, а в алчността ти.
— Как смееш?!
— Смея, защото виждам какво те води. По-важно ти е някой ден да наследиш имота, отколкото майка ти да живее на топло.
Очите му пламнаха. Той сграбчи раменете ѝ рязко.
— Млъкни!
Йоана го погледна право в очите, гласът ѝ стана леден:
— Махни ръцете си веднага.
