Йоана Маркова се беше изтегнала удобно на дивана с книга в ръце, когато вратата на хола рязко се отвори и Кирил Дунавски нахлу вътре, стискайки телефона си. По лицето му ясно личеше напрежение – челото му беше набраздено, а погледът – неспокоен.
— Йоана, майка ми се обади.
Тя дори не вдигна очи от страниците.
— И?
— Иска да отидем този уикенд. Трябвало да ѝ помогнем със зимнината. В градината имало още куп работа — да се прекопаят лехите, да се разчисти оранжерията преди студа.
Йоана бавно затвори книгата и го погледна право в очите.
— Аз няма да пътувам.
— Как така няма? — гласът му рязко се повиши. — Тя е сама там. Тежко ѝ е да се оправя без помощ.
— Имам други намерения за почивните дни. Записала съм си час в салона, ще се видя с приятелки. И най-вече искам да си почина. Цяла седмица бях на работа без спиране.
— Това е майка ми! Това е семейство! — настоя той.
— Моето семейство си ти — отвърна спокойно Йоана. — Радка Данаилова е твоята майка. Ако искаш да ѝ съдействаш — тръгвай. Нямам нищо против. Но аз ще остана тук.
По бузите му плъзна червенина. Прокара ръка през косата си и закрачи нервно из стаята.
— Осъзнаваш ли, че ще се почувства пренебрегната? Ще реши, че нарочно я отбягваш!
— Уважавам я — каза твърдо Йоана. — Редовно ѝ звъня, питам я как е, не пропускам празник. Но това не означава, че съм длъжна всяка седмица да пътувам до Ботевград и да работя на двора.
— Все за себе си мислиш! — изсумтя той. — Сещаш се за нея само ако е болна!
— Това не е вярно и го знаеш — изправи се тя. — Но няма да превръщам всяка събота в задължителна трудова бригада.
— Значи решението ти е окончателно?
— Да.
Кирил се завъртя рязко и излезе. Малко по-късно вече ровеше в гардероба и натъпкваше дрехи в спортна чанта.
— Какво правиш? — попита Йоана от прага на спалнята.
— Заминавам. След като ти отказа да помогнеш на майка ми, ще отида сам.
— Добре. Не съм те спирала.
— Лесно ти е да го кажеш! — тросна се той, хвърляйки тениска вътре. — Аз ще мъкна каси, ще затварям буркани, ще копая!
— Наемете човек за ден-два. Или помолете някой съсед.
— Съседите си имат свои грижи! — сряза я той и дръпна ципа. — Ние сме семейство. Трябва да се подкрепяме!
Йоана въздъхна тежко. Когато Кирил се запалеше по тази тема, спорът беше безсмислен.
— Тогава тръгвай… Приятно изкарване.
Той измърмори нещо неразбираемо, грабна багажа и тръшна входната врата толкова силно, че стъклата иззвънтяха. Йоана го проследи с поглед през прозореца и си помисли, че поне ще прекара почивните дни така, както желае.
Съботата и неделята минаха неусетно. Тя посети фризьора, излезе с приятелки на чаша вино и най-сетне изгледа сериала, който отдавна отлагаше. Телефонът ѝ остана безмълвен — нито обаждане, нито съобщение от съпруга ѝ.
В понеделник сутринта входната врата отекна с трясък, възвестявайки завръщането му. Кирил остави чантата в антрето и се насочи към кухнята, където Йоана пиеше кафе преди работа.
— Е, наслади ли се на почивката? — подхвърли той с ирония вместо поздрав.
— Да, благодаря. Беше ми нужно. А при теб как мина?
— Все едно бях на каторга! — сопна се той, сядайки тежко. — Сам носих кофи, сам затварях буркани, сам прекопавах. Кръстът ми ще се счупи.
Йоана внимателно остави чашата.
— Предложих ти да наемете помощ.
— Да плащам на някого? — възмути се той. — Ти можеше просто да дойдеш и да помогнеш!
— Можех, но избрах друго. Имах свои ангажименти.
— Все твоите планове са по-важни от семейството! — удари той по масата.
— Стига с това — отвърна уморено тя. — Ако искаш да ѝ помагаш, прави го. Но не ме принуждавай.
— Между другото, майка ми се обиди — хвърли той след нея. — Казва, че нарочно си я отбягвала.
Йоана се спря на прага.
— Не съм я избягвала. Уважавам Радка Данаилова. Но няма да прекарвам всяка своя почивка сред буркани и лопати. Това е моят избор.
— Само избори и права! — процеди той. — А задълженията?
— Кои задължения? Да работя всяка събота за свекърва си? Такива нямам.
Кирил стисна челюсти, но замълча, а въздухът в кухнята натежа от неизказани думи и напрежение, което тепърва щеше да се задълбочава.
