Десислава не произнесе нито дума — само въртеше в пръстите си ухото на плюшеното мече, сякаш се опитваше да се скрие зад него. Йоана я погледна и за миг в гърдите ѝ проблесна съжаление, но тя бързо го преглътна. Жалостта нямаше да реши нищо.
— Не става въпрос колко стаи има — каза тя равномерно. — Аз просто не съм давала съгласие. Нито вчера, нито когато и да било. Кирил, ти го знаеш отлично.
Всички погледи се насочиха към него. Той прокара длан през косата си, прокашля се неловко и сведе очи.
— Мамо, Галина… аз наистина ви казах, че ще обсъдим въпроса. Когато говорихме по телефона, обещах. Но с Йоана не сме го уточнили както трябва. Вината е моя.
Венета Маришки разпери ръце театрално.
— Как така „не сме уточнили“? Кириле, ти си мъжът в това семейство! Домът вече е общ. Вие сте съпрузи — всичко твое е нейно и обратно. Така е по закон!
Йоана едва доловимо се усмихна. Този аргумент го беше очаквала.
— По закон, Венета, къщата е записана единствено на мое име. И ипотеката също. Кирил няма юридически дял — нито процент, нито право на собственост. Проверих това при нотариус още преди сватбата. Съвсем съзнателно.
Настъпи плътна тишина. Галина отвори уста, но думите ѝ заседнаха. Лицето на Венета пребледня.
— Значи ние сме просто гости? — гласът ѝ потрепери. — Синът ми живее тук като в чужд дом?
— Не — отвърна спокойно Йоана. — Той живее тук като мой съпруг. Защото го обичам. Но това не означава, че съм длъжна да приютявам всички роднини под покрива си, особено без да бъда попитана.
Кирил седеше неподвижно, втренчен в пода. В него се бореха две лоялности — към майка си и сестра си, за които винаги се бе чувствал отговорен, и към жената до себе си, която за пръв път от две години категорично изричаше „не“.
Галина се наведе напред.
— Йоана, сериозно ли говориш? Снощи изкарахме нощта в онази мизерна гостиница. Десислава плака. А ти ни отказваш? След всичко, което сме направили за вас? Подарих ти златни обеци за сватбата! Мама ти уши роклите!
Бузите на Йоана пламнаха, но тонът ѝ остана овладян.
— Благодарна съм ви. Искрено. Но нито обеците, нито роклите са разменна монета за дома ми. Не водя пазарлък. Искам просто да живея собствения си живот. Нашия с Кирил.
Венета рязко се изправи. В очите ѝ блеснаха сълзи — дали истински, или умело предизвикани, Йоана не можеше да различи.
— Значи сме ти чужди? Отгледах сина си, дала съм му всичко, а ти ме гониш?
— Никого не гоня — отвърна Йоана равнодушно. — В селото се отдават квартири. Има прилични варианти на разумни цени. Ако се наложи, ще помогна с наема за първия месец. Но тук няма да живеете.
Кирил най-сетне вдигна глава.
— Йоана… поне за малко? Един месец, докато се устроят?
Сърцето ѝ се сви. Тя го погледна — същия мъж, който някога настояваше „само ние двамата“. Сега в очите му имаше страх — не от нея, а от реакцията на близките му.
— Кириле — произнесе тихо, но ясно, — ако кажеш „да“, утре ще ти прехвърля половината къща с дарение. Но при едно условие: роднините ти никога няма да живеят тук. Ако това се наруши, ще продам имота и ще си тръгна сама. Решението е твое.
Думите ѝ натежаха във въздуха. Десислава тихо подсмръкна. Галина се хвана за гърдите. Венета застина като изваяна от камък.
Кирил я гледаше невярващо.
— Сериозно ли говориш?
— Напълно. Това е моят дом и аз ще го защитя. Както ти трябваше да защитаваш брака ни.
Тя излезе от стаята, качи се на втория етаж и затвори вратата на спалнята без трясък — просто завъртя ключа. Седна на леглото и за пръв път от двайсет и четири часа си позволи да заплаче. Не от обида, а от изтощение. От тежестта да бъдеш твърда. И от страха, че долу Кирил може да избере друго.
След около двайсет минути отдолу се чуваха приглушени, напрегнати гласове. После входната врата хлопна. Настъпи тишина. Йоана избърса сълзите си и погледна през прозореца. Колата на Венета още беше на алеята, но куфарите отново стояха до стълбите.
Кирил се качи сам и почука.
— Йоана… може ли?
Тя отключи. Той влезе и се облегна на затворената врата.
— Заминаха. Върнаха се в хотела. Казаха, че ще помислят. Мама плака. Галина беше бясна. Но им заявих, че тук няма да останат.
Йоана го гледаше внимателно. Знаеше, че има още.
Той пристъпи към нея и хвана ръцете ѝ.
— Днес избрах теб. Но те са ми семейство. Не мога да ги зачеркна. Заплашиха, че ако не отстъпиш, ще заведат дело. Ще искат подялба. Ще твърдят, че къщата е купена по време на брака, че съм влагал пари в ремонта и обзавеждането. Че си ме подвела.
По гърба ѝ полази студена тръпка. Съд. Имуществен спор. Именно това предвиждаше.
— Нека опитат — каза тихо. — Документите са на моя страна. Но ако стигнем дотам… бракът ни вече няма да е същият. Готов ли си за това?
Кирил я прегърна силно.
— Не знам — прошепна. — Наистина не знам.
Дъждът отново се изсипа над къщата — домът, който Йоана някога беше купила само за себе си. Сега той се бе превърнал в бойно поле. И тя усещаше, че най-тежкото тепърва предстои.
На следващия ден валежът не спря. Вътре цареше напрежение като преди решаваща среща. Йоана обикаляше стаите, подреждаше възглавници, местеше саксии — безцелни движения, които не можеха да укротят мислите ѝ. Ще издържи ли Кирил натиска? Сутринта той мълчаливо пиеше кафе, вперен в прозореца. Няколко пъти посегна към телефона, после го остави. Нито дума за вчерашното, но по лицето му се четеше, че в него назрява тежко решение.
Около обяд звънецът иззвъня. Йоана отвори.
На прага стояха тримата — Венета, Галина и Десислава. И с тях още един мъж — около петдесетгодишен, с елегантно палто и папка под мишница.
Венета беше изправена, с изсъхнали очи и стегнати устни. Галина изглеждаше изморена, а Десислава се криеше зад нея.
— Не сме тук сами — каза свекървата хладно, като направи крачка встрани, за да даде път на спътника им. — Преценихме, че е по-добре да поговорим спокойно и по всички правила. Нека обсъдим всичко без излишни обвинения.
