Йоана гледаше Кирил Асенов така, сякаш пред нея стоеше непознат. Мъжът, в когото някога се беше влюбила, винаги се съобразяваше с мнението ѝ. Когато избираха плочки за банята, той настояваше тя да реши кой цвят ѝ допада повече. А сега същият този човек се оправдаваше, все едно тя е виновна, че не желае домът ѝ да се превърне в нещо като общежитие.
— Кирил — заговори бавно тя, като внимателно премисляше всяка дума, — когато купих тази къща, си представях как ще живеем тук само двамата. Как ще вечеряме на верандата през лятото, а зиме ще палим камината и ще четем книги. И може би един ден… ще имаме деца. Наши деца. В нашия дом. Не на място, където постоянно някой обикаля по коридора, където готвенето е за петима, а всяка сутрин започва с „Йоана, къде държиш захарта?“.
Той извърна поглед, сякаш думите ѝ го бяха ударили.
— Разбирам те. Наистина. Но няма да е за дълго. Два-три месеца. Най-много половин година. Докато Галина Филипова си намери работа, докато майка ми уреди ново жилище.
— А ако нещата се проточат? — попита тихо тя. — Ако тези „няколко месеца“ се окажат години? Решил ли си вече вместо нас двамата, без изобщо да ме попиташ?
Кирил вдигна очи. В тях се четеше объркване, примесено с болка.
— Мислех, че ще ме подкрепиш. Винаги си била до мен.
— Бях — отвърна спокойно Йоана. — Когато помагаше на майка си с ремонта. Когато ходеше при Галина да ѝ оправяш колата. Аз не съм против помощта. Против съм да я плащам с дома си.
Отвън отново се чу гласът на Венета Маришки — този път по-рязък и нетърпелив:
— Кириле, колко още? Студено е!
Йоана не откъсваше поглед от съпруга си.
— Избери — каза тя тихо, но твърдо. — Или си тръгват днес. Или… не знам как ще продължим.
Той замълча за дълго, сякаш събираше смелост. После кимна и излезе навън. Йоана остана в антрето, заслушана в приглушените гласове. Разпознаваше интонациите — недоволството на свекърва си, острия тон на Галина, опитите на Кирил да обяснява. Десислава Цветанова не се обаждаше — вероятно стоеше мълчаливо и стискаше плюшеното мече до гърдите си.
След около десет минути входната врата се отвори отново. Кирил влезе сам. Лицето му беше пребледняло.
— Настаниха се в малкия хотел при входа на селището — каза тихо. — Засега. Утре ще седнем и ще говорим спокойно. Всички.
Йоана кимна. Сърцето ѝ още препускаше, но паниката постепенно отстъпваше. Тя отиде в хола, седна на дивана и се загледа през прозореца. Брезите се люлееха под вятъра, въздухът миришеше на предстоящ дъжд. Къщата отново беше само тяхна. Но тя ясно съзнаваше, че това е само началото и че утрешният разговор може да промени всичко.
Кирил седна до нея и внимателно хвана ръката ѝ. Пръстите му бяха ледени.
— Не очаквах да реагираш така — прошепна. — Прости ми. Наистина вярвах, че ще се съгласиш.
Тя го погледна. В очите ѝ блеснаха сълзи, но не позволи да се разлеят.
— А аз мислех, че ме познаваш, Кириле. Истински.
Той я прегърна, а тя не се отдръпна. И все пак дълбоко в себе си вече беше взела решение: ако някога се наложи да избира между любовта и собствения си дом, ще избере дома. Без него отново би станала онова уплашено момиче, което се страхуваше от самотата. Сега знаеше колко струват личното пространство и свободата.
Вечерта се спусна бавно. Някъде в далечината хлопна врата на автомобил. Йоана затвори очи. Предстоеше труден ден, но беше готова. Тази къща не беше просто сграда — беше част от нея самата. И повече нямаше да позволи никой, дори съпругът ѝ, да решава вместо нея кой ще живее тук.
На следващата сутрин слънчевите лъчи се прокрадваха между брезите, но напрежението във въздуха се усещаше осезаемо. Йоана стана рано, още преди Кирил да отвори очи. В кухнята включи кафемашината и остана дълго до прозореца, оглеждайки празния двор. Нямаше куфари, нямаше колата на Венета — наистина бяха отседнали в хотела. Само привидно спокойствие.
След половин час Кирил слезе, вече облечен. Лицето му издаваше вина. Той я прегърна през раменете, но тя не се притисна към него както преди.
— Добро утро — каза тихо.
— Добро — отвърна тя, без да се обръща. — Ще дойдат в десет. Ти го предложи.
Той въздъхна тежко и седна на масата.
— Почти не съм мигнал. Мислех цяла нощ. Може би има начин да се разберем? Мама и Галина са готови да поемат разходите за ток и вода, да помагат в домакинството. Десислава е кротко дете, няма да ти създава проблеми.
Йоана се обърна към него. В погледа ѝ нямаше гняв, а умора и решителност, родена предишния ден.
— Не става дума за сметките или за помощта. Тази къща е моя. Купих я три години преди да се запознаем. Със собствени средства. И ипотеката все още изплащам сама. Ти се премести при мен, не аз при теб. Никога не съм обещавала, че ще я споделям с цялата ти фамилия.
Той сведе очи към чашата кафе, която тя постави пред него.
— Когато майка ми се обади… плачеше. Каза, че след продажбата на апартамента положението им е тежко. Галина след развода остана без нищо. Десислава ходи на училище — трябва ѝ стабилност, не стая под наем. Помислих си… ти си състрадателна. Винаги разбираш хората.
— Разбирам ги — отвърна Йоана. — Но не до степен да се откажа от себе си.
Точно в десет се почука — учтиво, но настойчиво. Тя отвори. На прага стояха и трите: Венета Маришки — подредена, със стегнати устни; Галина Филипова — с тежка чанта през рамо; и Десислава Цветанова — с раничка и плюшеното мече в ръце. Таксито вече се отдалечаваше по пътя.
— Здравей, Йоана — започна Венета с привидно мек тон. — Вчера всичко разбрахме. Не искаме да те притискаме. Нека поговорим спокойно, като семейство.
Йоана се отмести и ги покани вътре. Кирил ги посрещна, прегърна майка си, целуна сестра си по бузата, погали Десислава по косата. Йоана наблюдаваше сцената и усещаше как решимостта ѝ се втвърдява.
Настаниха се в хола. Тя не предложи чай — просто седна в креслото до прозореца и скръсти ръце в скута си. Останалите заеха дивана и столовете. Въздухът натежа.
— Нека бъдем откровени — поде Венета, оправяйки шала си. — Кирил каза, че къщата е просторна, има място за всички. Нямаме намерение да ви тежим. Галина ще си намери работа в града, аз ще се грижа за Десислава. А ти, Йоана, ще можеш да си почиваш — ще поема готвенето и чистенето.
Галина кимна с лека усмивка.
— Точно така. Видях снимките — три спални са предостатъчни. Аз и Десислава ще бъдем в едната, мама — в другата. Вие с Кирил ще си останете във вашата. Няма да ви пречим…
