В кухнята се разля тежка, задушлива тишина. Виолета Станчева отваряше и затваряше уста без звук, като риба, изхвърлена на сухо. Лицето ѝ, допреди миг алено от възмущение, придоби болнав оттенък. Това не беше просто хвърлена покривка. Това беше шамар пред публика — и то скъп шамар.
Любомир Цветанов сякаш се събуди от вцепенението си. Скочи рязко от стола.
— Магдалена! Ти нормална ли си?! — сграбчи я за китката. — Осъзнаваш ли колко струва това? Майка ми ти го подари! Това е… това е недопустимо!
Тя издърпа ръката си от хватката му. Най-сетне реакция. Жалко само, че беше насочена срещу нея, а не срещу обидата.
— За пари ли мислиш в момента, Любомире? — погледът ѝ се впи в неговия. — Майка ти току-що заяви пред всички, че съм никоя. А ти мълча. Стоя и мълча! Повече те тревожи покривката, отколкото унижението на жена ти? На майката на детето ти?
После се обърна към Виолета, която вече подсмърчаше театрално:
— Леле, какво доживях…
— Давам ви шанс да възпитате сина си, госпожо Станчева — гласът на Магдалена прозвуча отчетливо и твърдо. Това не беше молба. Беше условие.
Тя отново се обърна към съпруга си.
— Имаш три минути. Докато обличам Даниела. Отиваш при майка си и ѝ казваш следното: „Мамо, сгреши. Обиди жена ми. Извини ѝ се веднага. Ако не — си тръгваме и повече няма да прекрачим прага ти.“ Три минути, Любомире.
Вдигна телефона си и погледна екрана.
— Точно три. Ако не го направиш, оставаш тук. Завинаги. Ще бъдеш примерен син, а аз ще съм онази, която си е тръгнала с дъщеря ти.
Каза го спокойно. И излезе от стаята, без да се обръща.
Тези сто и осемдесет секунди се проточиха като безкрайност. Любомир стоеше насред хола, сякаш на кръстопът. От едната страна — майка му, със сълзите и властта си. От другата — Магдалена, с гнева и решителността си.
Гостите мълчаха неловко. По-големият му брат, Красимир Симеонов, промърмори тихо:
— Е, Любо, натясно си.
Виолета, доловила колебанието му, мигом се вкопчи в ръкава му.
— Недей, сине! Тя те изнудва! Разделя ни! Разрушава семейството ни!
— Мамо, стига! — рязко освободи ръката си той.
Погледът му се спря върху затворената врата. Познаваше Магдалена. Тя не заплашваше напразно.
След малко тя излезе, държейки Даниела за ръка. Детето, нищо неподозиращо, стискаше торбичката си с „Лего“ и гледаше наоколо с любопитство.
Магдалена не каза нищо. Само вдигна китката си и почука по часовника.
Времето беше изтекло.
Любомир пое дълбоко въздух. Пристъпи към майка си. Устните му се разтвориха — предстоеше да изрече думи, които щяха да определят всичко оттук нататък.
Магдалена стоеше на прага с детето до себе си. Погледът ѝ беше студен и ясен като зимно стъкло. В него нямаше сълзи. Само едно-единствено послание: избирай.
Любомир се намираше между две сили — майчината истерия, напоена със сълзи, и мълчаливата истина на съпругата си. Усещаше неодобрението в очите на брат си и напрежението на останалите гости.
И тогава нещо в него се пречупи. Но не като слабост — по-скоро като прозрение. Представи си как Магдалена си тръгва. Завинаги. Как остава тук, в тази задушлива, пропита от манипулации атмосфера, сам срещу майка си — и тази мисъл се оказа по-страшна от нейния гняв.
