Сълзите пареха под клепачите ѝ, а кожата на лицето ѝ гореше, сякаш беше ударена. Любомир най-после се размърда.
— Мамо, какви ги говориш? — опита се да се изсмее неловко, сякаш всичко можеше да мине за шега. — Пак ли започваш?
— Аз ли започвам? — Виолета Станчева вирна брадичка и сви устни. — Кажи ми, не е ли вярно? Срам ли те е, че казвам истината?
Тогава Магдалена Странджанска впери очи в съпруга си. Лицето му беше пребледняло. Не се изправи. Не хвана ръката ѝ. Не каза: „Мамо, извини се или си тръгваме.“ Вместо това стоеше свит на стола, с поглед, отправен към майка му — молещ, почти детски. Бездействие. Точно тази дума се заби в съзнанието ѝ и я изпълни с отвращение.
И именно това малодушие преля чашата. Нещо в нея се скъса — тънка нишка, която дълго беше издържала. Тя изправи гръб, а по лицето ѝ се разля усмивка — студена, гладка като камък.
— Колко любопитно, Виолета Станчева — произнесе спокойно, без да откъсва поглед от свекърва си. — Значи аз, която подредих тази маса, измих съдовете и купих покривката — онази, която оставих в коридора на дивана, и между другото струва цяло състояние — съм никоя? А покривката е „роднина“, така ли?
Свекървата премигна, слисана. Никога досега Магдалена не ѝ беше отвръщала така. Любомир рязко се изправи.
— Маги, стига! — просъска той напрегнато.
Тя дори не го погледна.
— Щом не съм от кръвта ви, значи съм чужда. Добре. Запомних го. А сега ще чуете и продължението.
Гласът ѝ беше тих, но тишината около думите ѝ звънтеше като строшено стъкло. Тя направи няколко крачки към антрето. Гостите бяха онемели. Гергана Огнянова — примерната „дъщеря“ — беше замръзнала с вилица във въздуха.
Магдалена се върна, носейки голяма тежка торба. Вътре беше ленената покривка с ръчна бродерия, която Виолета Станчева беше оглеждала почти година в един бутик в центъра. Скъпа до безумие вещ.
Тя постави пакета върху масата.
— Ето я. Вашата покривка. Дадох за нея три заплати. Подарък за близък човек. Но след като за вас съм никоя, значи и подаръкът ми е излишен.
— Какво правиш, Магдалена?! — избухна свекървата, настръхнала като котка. — Как си позволяваш…
Думите ѝ увиснаха. Магдалена разкъса опаковката с рязко движение. Шумът от скъсания найлон проряза въздуха. Тя извади тежката бяла тъкан — символ на всичките ѝ опити да бъде приета.
— Правя равносметка, Виолета Станчева — отвърна тя и пристъпи към кофата за боклук до хладилника. — За да знаете каква е цената на думите ви.
Стисна плата в ръце за миг, после без колебание го захвърли вътре — върху обелки и смачкани опаковки.
— Заповядайте — каза тихо. — Щом съм чужда, и покривката е чужда. А чуждите неща принадлежат на чужди хора.
