Такъв Нова година Магдалена Странджанска не бе преживявала никога. Дълго след това си я припомняше като мрачна, злокобна приказка, в която не ѝ бе отредена ролята на Пепеляшка, а на излишен предмет, забравен в ъгъла — нещо ненужно, покрито с прах.
По традиция празникът се организираше в дома на Виолета Станчева. Масата — отрупана до краен предел, толкова тежка от блюда, че сякаш щеше да поддаде под салатите и печивата. Това свекървата го умееше — да впечатлява с размах. Магдалена също не оставаше по-назад: готвеше, подреждаше, пренасяше тави, миеше чинии и се усмихваше насила, преструвайки се, че обожава тези семейни събирания, които отдавна ѝ бяха заседнали като буца в гърлото.
Любомир Цветанов, нейният съпруг, седеше доволен и спокоен. За него всичко беше наред — уютно, светло, майка му наблизо, красивата му жена до него, детето край масата. Идилия. А че Виолета Станчева пронизва Магдалена с хладен, отровен поглед, че тя се чувства като на устен изпит — това сякаш изобщо не достигаше до него. Очите му, изглежда, бяха настроени да регистрират единствено приятните неща.
След полунощ, когато камбанният звън отмина, шампанското беше отпито, а наздравиците — изречени, настъпи тържественият момент. Виолета Станчева сияеше самодоволно и обяви раздаването на подаръците.
— Хайде, мили мои! Здраве и късмет през новата година! И, разбира се, имам изненади за всички! — гласът ѝ отекна властно.
Първо повика Любомир. За него — скъп ръчен часовник. „Ти си опората на семейството, Любо, трябва да изглеждаш представително!“ Той грейна от радост и целуна майка си.
После дойде ред на по-големия син и съпругата му. Гергана Огнянова — примерната снаха — получи златни обеци. „Гергана, ти не си ми просто снаха, ти си ми като дъщеря, истинска кръв!“ Виолета я притисна в прегръдка с демонстративна обич, от която на Магдалена ѝ се сви стомахът.
Малката Даниела Каменар разопакова огромна кутия с конструктор и пищеше от щастие.
Магдалена чакаше своя ред. Усмивката ѝ бе застинала. За Любомир бе купила комплект за бръснене, който той отдавна желаеше. За свекърва си — скъпа покривка с фина бродерия, за която Виолета често споменаваше.
След като последният пакет смени притежателя си, Виолета внезапно замлъкна. Погледите на всички се насочиха към нея. Тя бавно обърна глава към Магдалена. В очите ѝ нямаше нищо празнично — само лед.
— Магдалена? Стоиш като пазач край вратата… Нещо очакваш ли? — подхвърли тя с откровена насмешка.
— Разбира се, че очаквам… — отвърна нервно Магдалена, опитвайки се да запази достойнство.
Тогава свекървата постави празната си чаша на масата, приглади косата си и с висок глас, достатъчно силен да бъде чут от всички около тази тежка трапеза, произнесе:
— За теб подарък няма. И недей да чакаш.
Настъпи гробна тишина. Чуваше се единствено пукането на мехурчетата в чашите. Любомир се закашля престорено, сякаш се бе задавил със салатата.
Магдалена почувства как думите я пронизват — не веднъж, а многократно.
— Моля? Не разбирам… — прошепна тя.
А Виолета Станчева се наслаждаваше на вниманието.
— Какво има да разбираш? Ти не си ми роднина. Ти си просто съпругата на Любомир. Този празник е за моето семейство, за кръвните ми хора. Гергана — тя е друго. Тя ми е като дъщеря. А ти… ти просто живееш с нас. Нямам никакво задължение да харча пари за теб. Снахата не е част от рода.
Ударът беше право в слънчевия ѝ сплит. Магдалена усети как лицето ѝ пламва, а сълзите напират неудържимо, докато Любомир най-сетне осъзна, че случващото се не е просто неуместна шега.
