— Не ти казах нарочно — продължи Мила Орлова със същия овладян тон. — Знаех много добре какво ще стане. Щеше да им дадеш ключовете още щом повишат глас. На теб ти е трудно да откажеш. Аз обаче нямам такъв проблем.
От слушалката отново изригна пискливият глас на Снежана Рилска:
— Пламене! Направи нещо веднага! Ще измръзнем тук! Вятърът ни отвява, а вътре не можем да влезем! Разбий вратата!
Мила повиши глас така, че думите ѝ да стигнат и до онези отвън:
— Не ви съветвам да чупите каквото и да било. Къщата е включена към охранителна фирма. Има датчици за движение и за взлом. След петнайсет минути ще пристигне патрул. Договорът е на мое име. Ще ви третират като крадци.
Пламен Марков се строполи на леглото, сякаш краката му отказаха, и се хвана за косата.
— Мила… осъзнаваш ли какво направи? До града се пътува два часа, а трафикът е ужасен… И носят месото за скарата…
Тя сви рамене.
— Месото може да се изпържи и в тиган. Няма да се развали светът. Но е време да се научи нещо важно — чуждият дом не е хан. Когато собственикът каже „не“, това не означава „помоли пак, но по-шумно“.
— Майка ми никога няма да ми прости… — простена той.
— На теб — вероятно не — отвърна Мила хладно. — Ти им даде старите ключове и им вдъхна надежди. Аз бях пределно ясна, че няма да ги допусна. Ако някой е подвел „семейството“, това си ти.
Скандалът, който последва, беше бурен и дълъг. Роднините се домъкнаха обратно в София чак към полунощ — премръзнали, озверели и гладни. Шишчетата се бяха разтекли в багажника, настроението — също. Йоана Родопска сипеше обиди в общия чат „Родни хора“, Снежана Рилска заплашваше със съд, без дори да уточни за какво, а Радостин Вълков обещаваше да „поговори сериозно“ с братовчед си.
Пламен се опитваше да обяснява, да омекотява, да търси разбиране, но никой не желаеше да го чуе. В очите на рода той се беше превърнал в предател, изложил „кръвта си“.
А Мила? Тази вечер тя изпита нещо, което не помнеше от години — чисто, неподправено спокойствие. Без колебание напусна семейния чат и блокира номерата на Йоана и Радостин. Телефонът ѝ замлъкна.
Когато Пламен, изцеден от разговори и упреци, влезе в спалнята и започна с уморен укор:
— Мила, това беше прекалено… Нали разбираш колко е жестоко…
Тя го прекъсна, а по устните ѝ пробяга студена усмивка.
— Жестоко е да ме третираш като безгласна прислужница в собствения ми дом. Днешното беше просто дезинфекция. И ако толкова ти е мъчно за майка ти — отиди при нея. Утеши я. Ключът за този апартамент още отключва. Засега.
Пламен застина, с отворена уста. В погледа на жена си не откри нито колебание, нито страх. И внезапно осъзна, че точно на този Стар Новогодишен ден старият им ред е приключил. Ако сега посмее да защити „горките роднини“, следващата сменена ключалка може да бъде на входната врата на жилището им.
Без дума той грабна възглавница и се отправи към хола.
Мила изгаси лампата, зави се плътно и се усмихна в тъмното. Навън виелицата стенеше, сирени прорязваха нощта, но вътре най-сетне цареше тишина — истинска и заслужена. Понякога добротата трябва да умее да стиска юмруци. Или поне да държи резервен комплект нови ключове.
