— Ние направо приготвихме всичко! — провикна се Радостин Вълков, братът на Пламен, като размаха ръка, сякаш вече разпалваше огъня. — Шест килограма свински врат, маринован както си му е редът!
Пламен изскочи от хола с широка, почти виновна усмивка.
— Ей, здрасти! Защо не се обадихте предварително?
— Че какво има да се обаждаме? — учуди се Снежана Рилска, докато разкопчаваше кожуха си и го метна небрежно върху табуретката, притискайки чантата на Мила. — Празник е! Решихме да повторим онзи чудесен ден. Децата цяла седмица мрънкат за вилата. Хайде, дай ключовете, ще отскочим набързо, преди да стане задръстване.
Мила стоеше на прага на кухнята, със скръстени ръце и изправен гръб. Никой не я попита. Никой не поиска мнението ѝ. За тях тя беше просто човекът, който трябва да подаде ключа и да се отдръпне.
— Няма да ви ги дам, — изрече тя тихо, но отчетливо.
Коридорът изведнъж притихна. Дори децата замлъкнаха, усещайки промяната във въздуха.
— Как така няма да ги дадеш? — Йоана Родопска разшири очи, очертани с ярък молив. — Мила, месото ще се развали. Всичко сме подготвили.
— Това си е ваш проблем, — отвърна спокойно Мила, вперила поглед в зълва си. — Последния път разбихте личната ми стая. Унищожихте килима. Пушихте вътре, въпреки че изрично ви помолих да не го правите. Вилата вече не е достъпна за вас.
— Значи ще ни държиш сметка за някакъв килим? — театрално разпери ръце Снежана Рилска и притисна длан към гърдите си — жест, упражняван с години. — Пламене! Чуваш ли какво говори жена ти? Гони майка ти, брат ти и децата му в студа! Ние имаме традиции! Семейството трябва да е заедно!
— Миле, моля те… — приближи се Пламен и сниши глас. — Те вече са тук. Купили са месо. Нека отидат този път, последно. Ще им взема дума, че ще изчистят. Не ме излагай пред мама.
— Те нарекоха вилата „нашата“, — отсече тя. — Нито мен уважават, нито теб. За тях ти си просто удобство.
Радостин се облегна самоуверено на касата на вратата.
— Айде стига, Мила. Не се прави на велика. Вилата е семейна. Пламен също е работил там, покрива ремонтира. Недей да се изживяваш като господарка. Дай ключовете — времето си върви.
По устните ѝ премина хладна усмивка. В ума ѝ изплува разказ на приятелка.
— Ще ви разкажа нещо, — започна тя спокойно, гледайки над главите им. — Една моя близка имаше лятна къща на село. Там се появила лисица. Първо ѝ станало жал, хвърляла ѝ по някоя кокошка. Животното свикнало, започнало да влиза в двора, после и на верандата. Един ден приятелката ми отваря вратата и вижда лисицата в антрето — ръмжи и гледа така, сякаш къщата е нейна. Наложило се с лопата да я гони. А най-интересното беше, че съседите я упрекнали: „Горкото животно, то само търсело храна.“
— Нас ли сравняваш с животни? — пискливо извика Йоана, лицето ѝ на петна.
— Сравнявам поведението, — отвърна Мила невъзмутимо. — В момента вие се държите точно така — влизате без покана, разполагате се и очаквате аз да се чувствам виновна, че защитавам дома си.
