Мобилният телефон, оставен върху кухненската маса, иззвъня кратко и на дисплея проблесна известие от семейния чат „Родни хора“. Мила Орлова тъкмо подсушаваше ръцете си с кърпа, когато хвърли бегъл поглед към екрана — и се вцепени. Студ премина през тялото ѝ, сякаш бе глътнала ледена вода.
Снимката, качена от Йоана Родопска, показваше камината в нейната вила. Същата онази, която Мила бе редила с керамични плочки с баща си, докато той още беше жив. Но не самата камина я разтърси, а надписът под кадъра: „Нашето уютно местенце. Нямам търпение да се върнем в нашето гнезденце за Стария Новогодишен празник! Започваме да мислим менюто!“
— „Нашето“? — прошепна тя, усещайки как гърлото ѝ се стяга. — „Гнезденце“?
До нея Пламен Марков спокойно дъвчеше сандвич и дори не забеляза промяната в лицето ѝ. За него подобни неща бяха дреболия — роднините се радват, какво толкова.
Всичко започна преди две седмици, малко преди Нова година. Снежана Рилска тогава изигра обичайната си роля на онеправдана майка: на децата им трябвал чист въздух, в града било кишаво и мрачно, а вилата на Мила стояла празна — просторна, отопляема къща, наследена от родителите ѝ.
— Миле, не бъди такава — настояваше Пламен. — Ние така или иначе ще сме в града, аз съм на работа. Нека Радостин и Йоана заведат децата, ще им се отрази добре. Те са внимателни хора.
За да не изглежда скъперница, тя отстъпи. Подаде ключовете, поставяйки само едно условие — заключената стая на втория етаж да остане недокосната. Там пазеше вещите и колекциите на покойния си баща.
Те се върнаха на трети януари — зачервени от студа, усмихнати, но странно припрени. Оставиха ключовете почти в движение и бързо си тръгнаха. Когато Мила отиде на пети да провери къщата, сърцето ѝ се сви.
Въздухът вътре миришеше на чужди цигари. Върху белия ѝ килим тъмнееше петно от вино, полускрито под кресло. Истинският удар обаче я чакаше горе. Катинарът на „забранената“ стая беше разбит. Вътре цареше безпорядък — книги разпилени по пода, чекмеджета изтеглени.
— Търсехме печка, мислехме, че е там — отвърна небрежно Йоана по телефона, докато Мила говореше с треперещ глас. — Не драматизирай, нищо не липсва. Ключалката си беше за смяна така или иначе.
Пламен тогава произнесе обичайната си реплика:
— Миле, те са ни роднини. Случва се. Ще оправя ключалката. Не прави сцена от нищото.
Тя замълча. Преглътна обидата, както се гълта горчиво хапче. Мъжът ѝ наистина поправи бравата и привидно всичко утихна. Но думата „нашето“ под снимката в чата я прониза. Те не бяха просто гости — бяха си присвоили мястото.
Тринадесети януари. Старият Новогодишен празник.
Звънецът изтрещя настойчиво, почти заповедно. Мила още не бе стигнала до вратата, когато шумна компания нахлу в антрето: Снежана Рилска с норкова шапка, величествена като ледоразбивач, след нея Радостин Вълков с каса бира, Йоана с пълни пазарски чанти, а децата вече тичаха и крещяха из коридора.
— Хайде, стопани, посрещайте ни! — провикна се гръмогласно Радостин, сякаш домът на Мила наистина беше и негов.
