Тя трепна, сякаш я бях зашлевила. Очевидно не очакваше да ѝ отговоря толкова право в очите.
– Това няма да ти го простя – изрече тихо, но с лед в гласа. – Никога.
– Не търся прошка – отвърнах спокойно. – Просто слагам край.
Изправих се от стола. Срещата беше приключила.
– Няма ли поне чай да изпиеш? – попита внезапно, сякаш разговорът ни изобщо не се беше случил.
– Благодаря, закъснявам за работа.
Вече бях стигнала до входната врата, когато тя ме настигна.
– Почакай малко.
Обърнах се. В коридора стоеше не строгата Радка Балканска, която познавах, а прегърбена жена, сякаш за една нощ бе остаряла с десет години.
– Наистина ли мислиш… че никога не съм те уважавала? – гласът ѝ потрепери.
Поех дъх.
– Радка Балканска, десет години ме наричахте „провинциалистка“, защото съм от квартал, а не от центъра. Разказвахте на всички как съм „хванала“ Орлин, когато вече бил направил кариера. За всеки мой рожден ден получавах от вас тигани и тенджери – уж подарък, а всъщност намек, че не ставам за домакиня. Да продължавам ли?
Тя не отвърна. Само очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Аз просто… се страхувах – прошепна след пауза. – Че ще ме забрави. Че ще си живеете вашия живот, а аз ще остана сама със спомените си.
За първи път от години я видях не като вечната критична свекърва, а като изморена жена, вкопчила се в сина си като в последна опора.
– Орлин ви обича – казах по-меко. – Никога не съм го спирала да ви звъни, да идва, да ви помага. Но и аз имам право на уважение. Не като прислужница. Не като банкова карта. А като човек.
Тя кимна едва забележимо.
– Ще… помисля – прошепна.
Излязох навън с усещането, че коленете ми треперят. Но този път не от гняв, а от странна, предпазлива надежда, че нещо може би ще се промени.
Когато се прибрах, Орлин ме чакаше в кухнята. Седеше неподвижно с чаша кафе в ръка и гледаше в една точка.
– Е? – попита, щом ме видя.
– Разговаряхме. Като възрастни хора.
– И как мина?
– Ще видим.
Той се изправи и ме прегърна силно.
– Извинявай, че вчера замълчах. Обърках се.
– Знам – притиснах се към рамото му. – Но повече така не искам.
– Няма да се повтори – прошепна и ме целуна по косата. – Обещавам.
Изглеждаше като край на историята. Бях поставила граници, бях казала всичко, което години наред премълчавах. Съпругът ми застана до мен. Логично беше всичко да утихне.
Само че три дни по-късно Радка Балканска направи ход, който изобщо не бях предвидила. И именно той обърна всичко с главата надолу.
Обади ми се Пенка Радославова. Говореше приглушено, сякаш споделяше държавна тайна.
– Деси, седнала ли си?
– Не, на съвещание съм, в коридора. Какво става?
– Радка… изпрати писмо. В общата ни група „Роднини и приятели“. Ти там участваш ли?
Студена вълна премина по гърба ми.
– Не. Никога не са ме добавяли.
– И по-добре. Ще ти го препратя, но не го отваряй пред хора.
След минута телефонът ми изписука. Съобщението беше дълго. Прекалено дълго.
Намерих свободна заседателна зала, заключих се и започнах да чета.
Обръщението започваше с: „Скъпи мои близки…“ Следваха думи за това как след юбилея решила да сподели мислите си. И после – ред след ред, от които ми секна дъхът.
Пишеше, че цял живот се е жертвала за семейството, че сама е отгледала Орлин след смъртта на съпруга си, че му е дала всичко, а сега останала „насаме със старостта си“. Че снаха ѝ – „добро момиче, но израснало в различна среда“ – невинаги разбирала колко тежко е на възрастните хора. Че тя не искала да обиди никого с шегата си за банкета, но думите ѝ били изтълкувани погрешно.
А финалът беше истинската сцена.
„Затова реших повече да не тежа на младите със своето присъствие. Ще продам двустайния си апартамент в центъра – онзи, който с покойния ми съпруг купихме през деветдесет и трета, спестявайки от всяка заплата – и ще се преместя в дом за възрастни хора, какъвто Десислава така щедро подкрепи. Казват, че грижите и храната там са отлични. Средствата от продажбата ще преведа по сметката на същия фонд.“
Прочетох писмото още веднъж. И после трети път, опитвайки се да разбера какво точно цели с този ход и какво ще последва от него.
