– Радка Балканска, вие сериозно ли говорите? – попитах тихо, усещайки как лицето ми пламва.
Гласът на свекърва ми отекна из целия ресторант. Дори сервитьорите застинаха за миг. На шейсет и пет години тя продължаваше да говори със същия настъпателен тон, сякаш още стоеше зад щанда на кварталния магазин и настояваше да ѝ повикат управителя. Всички погледи – роднини, приятелки, съседи от вилата – се впериха в мен. Седях до съпруга си, стискайки чаша минерална вода, и ясно усещах как напрежението се сгъстява. Знаех, че предстои нещо неприятно.
Радка Балканска се усмихваше широко и самодоволно, сякаш току-що бе спечелила дългогодишен спор.
– Какво толкова съм казала? – разпери ръце тя, вече обръщайки се към всички на масата. – Няма да ѝ искам апартамент, я! Юбилеят е веднъж в живота. Десислава Мартинова вече е голям началник, получава отлична заплата, бонуси… Нека зарадва свекърва си. Нали така, Орлине?
Мъжът ми пребледня. Отвори уста, после я затвори. Отново се опита да каже нещо, но думите не излязоха. Само стисна ръката ми под масата толкова силно, че пръстите ми изтръпнаха.
Замълчах. Ако отвърнех рязко, на следващия ден щеше да се разнесе мълвата колко съм неблагодарна и скъперница. Ако си замълчех – щеше да означава съгласие. А после нямаше да мога да се измъкна.
Свекърва ми очевидно се наслаждаваше на ситуацията. Облегна се назад, приглади брошката на ревера си и с престорено мек глас добави:
– Не го правя за себе си. За всички ни е. Да бъде красиво, достойно, да говорят хората после каква грижовна снаха има Радка Балканска.
Около масата се понесе шепот. Някои се усмихнаха неловко, други се заеха показно с чиниите си. Пенка Радославова ме изгледа със съчувствие. А в мен бавно се надигаше не толкова гняв, колкото изтощение. Омръзнало ми беше от тази игра, в която винаги трябва да съм удобна, кротка и благодарна, че изобщо са ме „приели“.
Поставих чашата си внимателно на масата, за да не се забележи треперенето на ръцете ми.
– Радка Балканска – произнесох спокойно, – предпочитам да ви направя подарък, който наистина ще оцените.
Тя присви очи. Усети, че няма да капитулирам веднага, и това дори я заинтригува.
– Така ли? И какъв ще е този подарък?
Усмихнах се с онази премерена усмивка, която упражнявах пред огледалото преди трудни служебни преговори.
– След малко ще разберете.
Извадих телефона си, отворих банковото приложение и обърнах екрана така, че да се вижда не само от нея, а и от околните.
– Ето. Превод на ваше име. Точно сумата, която струва тази вечеря.
Очите ѝ блеснаха. Около нас се чуха въздишки на одобрение, някой дори започна да ръкопляска.
– Браво, Деси! Знаех си, че си злато! – възкликна тя.
Не ѝ позволих да довърши.
– Има обаче една подробност. – Натиснах бутона „изпрати“ и телефонът тихо изписука. – Средствата не отидоха по ваша сметка. Дарих ги на фонд за подпомагане на възрастни хора. В момента събират пари за ремонт на дом за стари хора. Нали винаги сте казвали, че най-важно е да се помага на нуждаещите се? Е, помогнахме. Заедно.
Настъпи гробна тишина.
Радка Балканска ту гледаше дисплея, ту мен. Лицето ѝ се изопна, устните ѝ се разтвориха, но звук не последва.
– Как… какво направи ти… – прошепна накрая.
– А що се отнася до банкета – обърнах се към управителя, който вече се приближаваше, привлечен от суматохата, – доколкото знам, той е платен предварително. От вашия син. Още преди месец. Така ли е, Орлине?
Съпругът ми кимна. Гласът му прозвуча дрезгаво:
– Така е.
Отново насочих поглед към свекърва си.
– Значи моят подарък е принос към една добра кауза. А подаръкът на Орлин – тази прекрасна вечер. Мисля, че всичко е повече от честно.
Тишината беше толкова плътна, че се чу как в другия край на залата някой изпусна лъжичка в чиния.
И тогава стана нещо неочаквано.
Пенка Радославова се изправи. Вдигна чашата си високо.
– За Десислава Мартинова – каза силно тя. – За умната, достойна жена, която знае как да поставя граници.
