— Той ми е брат! Кръв от кръвта ми! — изригна Тихомир Пиринки.
— А аз каква съм тогава? Чужда ли съм ти? — гласът на Жанета Емилова беше нисък, но пронизващ.
— Ти си ми съпруга!
— Тогава се дръж като съпруг! Застани зад мен, а не зад простащината на брат си!
Тихомир прокара ръка през косата си, сякаш се опитваше да укроти мислите си.
— Не мога да изоставя Симеон Емилов! Той е съсипан, разбираш ли? Ако не му помогна аз, никой няма да го направи!
— Това са неговите проблеми. Нека сам си ги решава.
— Толкова ли си коравосърдечна, Жани? Наистина ли нямаш капка съчувствие?
— А ти си безхарактерен, Тихомир! Не умееш да защитиш жена си, не можеш да поставиш граници на брат си! Само се носиш по течението, за да не разсърдиш никого!
Думите ѝ го накараха да замълчи. Дишането му се учести. Тя стоеше срещу него с кръстосани ръце, изправена и непреклонна.
— Ако брат ти е по-важен за теб от собствената ти съпруга — произнесе тихо тя, — значи сам трябва да си направиш изводите.
Без да каже нищо повече, Тихомир се обърна рязко и тресна вратата на спалнята.
Следващите дни домът им се превърна в ледена пустиня. Хранеха се поотделно, избягваха разговори, а погледите им се разминаваха. Той се премести да спи на дивана в хола. Няколко пъти опита отново да повдигне темата за Симеон, но Жанета оставаше непоклатима.
— Не. Въпросът е приключен — отговаряше кратко тя.
Въздухът в апартамента натежа. Всеки ден приличаше на преминаване през минно поле — една погрешна дума можеше да предизвика нов взрив. Жанета усещаше как бракът им се пропуква, но не беше готова да отстъпи. Не ставаше дума само за адресна регистрация. Ставаше дума за лични граници и за самоуважение.
След седмица напрежението стана непоносимо.
— Не мога повече така — каза Тихомир една вечер, когато се засекоха в кухнята. — Ти не искаш дори да обсъдим нещата.
— Няма какво да се обсъжда. Казах ти — не.
Той я погледна продължително, после изрече:
— Тогава ще подам молба за развод.
Жанета застина до мивката. Бавно се обърна към него.
— Какво каза?
— Няма да оставя брат си на улицата. Ако ти не приемаш това, ще се разделим.
— Значи избираш него пред мен?
— Не избирам! Просто не мога да се отрека от собствения си брат!
— Напротив. Вече направи избор.
Тя избърса ръцете си, мина покрай него и седна на ръба на леглото. Зъбите ѝ бяха стиснати, а гърдите ѝ се повдигаха неравномерно. Сълзите напираха, но не падаха. Вътре в нея всичко беше онемяло.
Когато Тихомир влезе след нея, тя каза спокойно:
— Добре. Подай документите.
— Жани…
— Решението е твое. Сега приеми последиците.
Той отвори уста, но думите не излязоха. След миг излезе от стаята.
Месец по-късно разводът беше факт. Нямаха деца, нито общо имущество за делене. Апартаментът остана на името на Жанета — така, както беше записано в нотариалния акт.
Тихомир се нанесе при родителите си — Кирил Ковач и Пенка Калинова — в тесния им едностаен апартамент. Въпреки недоволството им настоя и Симеон да бъде регистриран там. Така трима възрастни се озоваха в жилище от трийсет и шест квадрата.
За да издържа брат си и да подпомага родителите си, Тихомир започна втора работа — вечер даваше частни уроци. Денят му започваше в шест сутринта и приключваше след полунощ. Почивката се превърна в лукс. Симеон също си намери работа — назначиха го като мениджър в малка търговска фирма. Заплатата му беше около четиридесет хиляди лева, скромна сума, но все пак доход.
Жанета остана сама в някогашния им дом. Болката от края на осемгодишния брак беше остра и жива. Нощем разглеждаше стари снимки и преживяваше отново спомените. Въпреки това не съжаляваше. Границата, която беше защитила, означаваше повече от всичко.
Постепенно се върна към ритъма си — работа, дом, редки срещи с приятелки. Жилището вече не ѝ изглеждаше толкова уютно, а тишината често я притискаше. С времето обаче свикна със самотата. Записа се на плуване и започна да прекарва вечерите си в басейна. Животът продължи.
С всеки изминал ден ѝ ставаше по-ясно, че ако беше останала, щеше да предаде себе си. Предпочете достойнството си и правото сама да решава за онова, което е изградила с труда си. Не позволи вината да я превърне в инструмент за чужди решения.
Понякога се интересуваше как е Тихомир чрез общи познати. Разбра, че изглежда изтощен, работи непрекъснато и почти не се храни нормално. Симеон продължавал да тъне в дългове и често искал още пари. Родителите се оплаквали, че напрежението у дома ги съсипва.
Жанета не изпитваше злорадство. Само тиха тъга. Биха могли да бъдат щастливи, ако в онзи решаващ момент той беше застанал до нея.
Но животът не признава условното наклонение. Тя започна начисто — сама, без мъж, който не успя да бъде до нея, когато най-много се нуждаеше от подкрепа.
