След отказа на родителите му Тихомир не се предаде. Потърси съдействие от останалите роднини, но и там удари на камък. Всеки знаеше що за човек е Симеон Емилов — бяха чували за безразсъдните му постъпки, за заемите, които не връща, за скандалите. Чичовци и лели любезно, но твърдо му затваряха вратата с различни оправдания. Така постепенно стана ясно, че единственият възможен адрес оставаше техният общ тристаен апартамент.
Тихомир дълго събираше смелост да заговори с Жанета Емилова. Беше наясно, че темата ще разрови стари рани. Тя не бе забравила униженията, нито мълчанието му тогава. Но мисълта, че брат му буквално няма къде да се дене, не му даваше покой.
Една вечер, когато Жанета се прибра изморена от работа, той се постара да създаде спокойна обстановка. Подреди масата, приготви печено пиле със зеленчуци — любимото ѝ ястие, наля чай и седна срещу нея.
— Жани, трябва да поговорим за нещо сериозно.
Тя го изгледа внимателно.
— Слушам те.
— Става дума за Симеон. Положението му е наистина тежко.
Вилицата ѝ застина във въздуха.
— Само не ми казвай, че…
— Моля те, изслушай ме. Той загуби всичко — работата си, квартирата, спестяванията. Хваща случайни надници и спи, където намери. Най-лошото е, че няма постоянен адрес. Без регистрация никой не иска да го назначи официално.
— И какво от това? — гласът ѝ стана леден.
— Осъзнал е грешките си. Призна, че се е държал отвратително. Помоли ме да ти предам, че съжалява за отношението си към теб.
— Колко трогателно — отвърна тя сухо.
— Разбирам, че още те боли. И с право. Но той е в безизходица. Нуждае се от помощ.
— Каква точно помощ очакваш от мен?
Тихомир си пое дъх.
— Да го регистрираме тук… временно, само за шест месеца. Няма да живее при нас, ще бъде само по документи, за да може да започне нормална работа.
Жанета се облегна назад и го изгледа невярващо.
— Сериозно ли говориш? Да запиша брат ти на моя адрес?
— Жани, моля те…
— Не ми казвай, че ме разбираш! — тя рязко се изправи. — Това е същият човек, който години наред ме унижаваше! Наричаше ме „сива мишка“, твърдеше пред всички, че съм те примамила с апартамента си!
— Това беше отдавна. Хората се променят.
— Наистина ли? Къде беше тази промяна, когато ме тъпчеше в калта? И къде беше ти, когато брат ти ме обиждаше пред цялата компания?
Тихомир също стана и протегна ръка към нея.
— Тогава сбърках. Трябваше да застана твърдо до теб. Сега обаче ситуацията е различна. Симеон е сринат. Ако не му подадем ръка…
— „Ние“? — тя дръпна ръката си. — Това жилище е мое, Тихомире. Купих го с личните си средства преди да се оженим. Ти живееш тук, защото съм ти позволила.
— Аз съм ти съпруг!
— И какво от това? Това не ти дава право да разпореждаш собствеността ми!
Челюстта му се стегна.
— Не се разпореждам. Искам да помогна на брат си. Това е въпрос на семейна отговорност.
— Отговорност към човек, който ме стъпка? — очите ѝ проблеснаха. — Наричаш това дълг?
— Не ровѝ непрекъснато в миналото. Минаха три години!
— За теб може да са три години. За мен беше вчера! Помниш ли как се почувствах, когато ме нарече „сива мишка“? Когато заяви, че съм те хванала в капан? Ти едва прошепна „стига“ и замълча. Не ме защити!
— Не знаех как да реагирам!
— Трябваше да знаеш! Трябваше да станеш и да кажеш ясно, че съм твоя съпруга и че никой няма право да ме унижава. А ти мълча. И сега очакваш да впиша този… — тя замлъкна и махна с ръка.
Тихомир смени тона, в гласа му се появи умора.
— Не го правя за себе си. Моля те заради него. Животът го пречупи. Няма къде да отиде.
— Да се обърне към родителите си.
— Отказаха му. В едностайния им апартамент едва се побират и те.
— Това не е мой проблем.
— Как можеш да говориш така? Ние сме семейство!
Жанета се засмя горчиво.
— Семейство? Когато ме унижаваше, пак ли бяхме семейство? Когато ти мълчеше, пак ли?
— Боже, Жани, докога ще го повтаряш?
— Докато е нужно! Няма да обвържа имота си с човек, който погази достойнството ми.
Разговорът постепенно прерасна в истински скандал. За пръв път от осем години насам Тихомир повиши глас срещу нея.
— Станала си безсърдечна! Държиш се отмъстително! Не умееш да прощаваш!
— Не, просто помня кой какъв е — отвърна тя твърдо, без да сваля поглед от него.
