Смехът край масата още кънтеше, когато Жанета Емилова застина с вилицата във въздуха. По лицето ѝ плъзна пламък — не от срам, а от гняв, който я заля като вряла вълна. Думите на Симеон Емилов пареха.
— Симеон, стига — промълви тихо Тихомир Пиринки, без да вдига поглед.
— Хайде де, батко, всички разбират как стоят нещата! — продължи той пиянски самоуверено. — Не от любов се ожени, а заради апартамента! И кой изобщо би се влюбил в такава безлична мишчица?
Столът изскърца, когато Жанета рязко се изправи. Пръстите ѝ трепереха. Без да каже и дума, грабна чантата си и се отправи към вратата. Трясъкът от затварянето отекна по-силно от всяка обида. Тя хукна по стълбите, без да чака асансьора, сякаш искаше да избяга не само от апартамента, а и от унижението. Навън се облегна на студената фасада на блока и избухна в плач. Сълзите се стичаха неудържимо, а гърдите ѝ се свиваха от накъсани хлипове.
След десетина минути Тихомир се появи задъхан.
— Жани, почакай! Не му обръщай внимание, прекали с алкохола…
— Прекалил? — тя избърса очите си с длан. — Той ме унижи пред всички! Пред цялото ви семейство!
— Знам… Не мислеше това, просто говори глупости, когато е пиян.
— А какво тогава е мислел? Че съм те хванала в капан? Че съм някаква сива мишка?
— Моля те, успокой се. Утре ще изтрезнее и ще се извини.
— А ти? — гласът ѝ трепна. — Ти защити ли ме? Едно „стига“ ли е всичко, което можеш?
Тихомир сведе глава.
— Казах му да спре…
— Това не е защита — поклати невярващо тя. — Трябваше ясно да му покажеш границата, не да мърмориш под носа си.
Той въздъхна тежко.
— Хайде да се приберем. Няма смисъл да правим по-голям скандал.
Жанета не отвърна. Качи се в колата и през целия път до дома мълчанието им беше по-тежко от всяка караница. Щом отключиха, тя се затвори в спалнята и прекара вечерта в сълзи. Тихомир не почука, не опита да я прегърне. Легна на дивана в хола и остана там до сутринта.
От този ден Жанета повече не стъпи при роднините му. Когато съпругът ѝ планираше посещение през уикенда, тя намираше извинение — работа, умора, ангажименти. Симеон също престана да идва. Между съпрузите се появи невидима пукнатина. В нейните очи той не беше застанал до нея, когато е било нужно. Изглеждаше, че за него спокойствието в рода е по-важно от достойнството ѝ.
С времето ежедневието отново пое обичайния си ход, но горчивината остана. Тихомир се опитваше да изглади нещата — носеше цветя, готвеше вечеря, предлагаше кратки пътувания извън града. Жанета приемаше жестовете, ала в душата ѝ раната не зарастваше. Името на Симеон повече не се споменаваше — сякаш с мълчаливо съгласие бяха изтрили тази тема от живота си.
Три сравнително спокойни години изминаха без присъствието му. От време на време Тихомир споделяше по някоя новина: че брат му си е купил поредната кола, че е наел още по-луксозно жилище, че се появява с нова манекенка под ръка. Симеон живееше разточително, без да мисли за утрешния ден. Парите изчезваха в ресторанти, нощни клубове, екзотични екскурзии и показност.
После всичко се преобърна. Строителната фирма, в която работеше, фалира след провален голям договор и проблеми с инвеститорите. Само за две седмици дружеството затвори врати. Симеон остана без работа — и без спестявания. Оказа се, че няма заделен нито лев, а кредитните карти са на червено.
Наемът за луксозния апартамент спря да се плаща и той беше принуден да го освободи. Колата му прибраха заради непогасен заем. Приятелите и приятелките се изпариха светкавично, щом разбраха, че блясъкът е приключил. За да оцелее, Симеон започна временни работи — разнасяше храна със стар скутер, подреждаше стока в магазини. Приютяваше се ту при един познат, ту при друг, но постепенно изпадаше от предишния си кръг.
Най-сериозният проблем се оказа липсата на постоянен адрес. Без регистрация не можеше да подпише договор с по-солидна компания. Временната му адресна регистрация при приятел изтече и той попадна в омагьосан кръг — без адрес няма работа, без работа няма дом.
Въпреки характера му и миналите обиди, Тихомир се тревожеше за брат си. Все пак бяха израснали заедно и чувството за отговорност не го напускаше. Симеон му звънеше почти всяка седмица, оплакваше се, молеше за заем. Тихомир му превеждаше по пет–десет хиляди лева, но беше ясно, че това е временна помощ.
Един ден Симеон увери, че иска да започне начисто, да си намери стабилна работа и да се изправи на крака. За целта обаче му била необходима поне половин година постоянна адресна регистрация, за да може официално да постъпи в сериозна фирма.
Тихомир седмици наред търсеше изход. Обади се на всички роднини. Родителите им — Кирил Ковач и Пенка Калинова — живееха в малък едностаен апартамент в покрайнините на града и, след предишните скандали, категорично отказаха да го регистрират при себе си.
— Ние сме пенсионери, няма да се занимаваме с това — отсече Пенка Калинова. — Нека сам да си оправя живота. Ако не искаше да ни слуша и живееше на широко, сега да понесе последствията.
