— Сериозно ли говориш? Да настаниш брат си в моя апартамент? — вперих невярващ поглед в съпруга си.
Жанета Емилова помнеше до най-малкия детайл деня отпреди осем години, когато за пръв път доведе Тихомир Пиринки в жилището си. Просторен тристаен апартамент в панелен блок на четвъртия етаж, в тиха част на града. Купи го сама, още преди брака — цяла година преди да срещне бъдещия си съпруг. Пет години събираше средства, докато работеше като учителка по математика.
Заплатата ѝ не беше висока — около четиридесет хиляди лева, — но всеки месец отделяше по петнадесет–двадесет хиляди, отказвайки си почивки, нови дрехи и дори дребни удоволствия. Когато най-после събра сумата за първоначалната вноска и банката одобри кредита, я заля усещане за триумф, което трудно можеше да се опише с думи.
В този дом Жанета вложи не само спестяванията си, а и сърцето си. Сама избра цветовете на стените, мебелите, пердетата. Ремонтът направиха с баща ѝ, който пътуваше от селото, за да помага на дъщеря си. Всяко помещение беше обзаведено внимателно, с мисъл и обич. Когато всичко приключи, тя застана насред хола и си каза: „Това е моето място. Плод на труда ми. Моята независимост.“
С Тихомир се запознаха на педагогическа конференция. Той преподаваше физика в техникум и получаваше малко повече — около петдесет хиляди. Висок, уравновесен, с тих глас и съсредоточен поглед — такъв ѝ се стори тогава.
Разговорът им започна случайно по време на обяда. Размениха телефони, после започнаха да се виждат по-често. Тихомир беше тактичен, не нахлуваше в личното ѝ пространство, не поставяше условия. На Жанета ѝ се струваше, че е открила сродна душа — човек също толкова спокоен и затворен, който цени тишината и сигурността.
Година по-късно сключиха брак. Сватбата беше скромна — около тридесет гости в малко кафене. Тихомир се премести при нея и първите месеци от съвместния им живот преминаха хармонично.
Той уважаваше факта, че жилището е нейна собственост. Никога не предприемаше промени без съгласието ѝ, не се опитваше да налага волята си. Живееха спокойно — всеки изпълняваше задълженията си, вечер гледаха филми или четяха книги.
Но в тази привидна идилия имаше една болезнена тема — по-малкият брат на Тихомир. Симеон Емилов беше пълната противоположност на съпруга ѝ: шумен, самоуверен, с натрапчиви маниери на новобогаташ.
Работеше като мениджър в строителна фирма и получаваше солидно възнаграждение — около сто хиляди на месец, плюс бонуси и допълнителни облаги. Наемаше скъп двустаен апартамент в центъра за шейсет хиляди, караше чисто нов чуждестранен автомобил, обличаше се в маркови дрехи. Харчеше с размах и не мислеше за утрешния ден.
Още от първите им срещи Симеон не криеше пренебрежението си към Жанета. По време на семейни събирания си позволяваше подмятания.
— Е, Жанче, как са ти отличниците? Пак ли пишеш двойки? — ухилваше се той, докато си сипваше уиски.
— Всичко върви нормално — отвръщаше тя сдържано.
— Нормално? С учителска заплата едва ли е нещо особено. Добре че Тишо те измъкна от мизерията.
Под масата пръстите ѝ се свиваха в юмруци, но тя мълчеше. Тихомир или се правеше, че не чува, или сменяше темата. А Симеон не спираше:
— Чух, че си от село? Личи си. Един такъв… семпъл провинциален стил. Честно казано, не съвсем се вписваш в нивото на нашето семейство.
Родителите на братята — Кирил Ковач и Пенка Калинова — слушаха с усмивки. Гордееха се с по-малкия си син, с доходите и успехите му. Жанета за тях беше тиха, незабележима жена, която не впечатлява с нищо.
Тя понасяше обидите с надеждата, че съпругът ѝ един ден ще постави брат си на място. Но Тихомир неизменно замазваше ситуацията с шега или мълчание. След всяко семейно събиране Жанета се прибираше със свито гърло и се затваряше в банята, за да изплаче болката си далеч от очите му.
По време на шестдесетия юбилей на Кирил Ковач се случи нещо, което окончателно преля чашата. Около четиридесет гости бяха насядали около дългата маса, алкохолът се лееше щедро. Видимо подпийнал, Симеон реши да блесне пред компанията.
— Да вдигнем тост за брат ми! — провикна се той и размаха чашата си. — За Тишо, който така ловко се хвана в капана! Ожени се за една сива мишчица, която го върза с апартамента си! Сега живее на нейна издръжка в нейното жилище!
Около масата избухна смях. Някои гости се спогледаха неловко, други откровено се забавляваха, а думите на Симеон увиснаха във въздуха, натежали от злоба и унижение.
