В съдебната зала Теодора Маришки влезе уверена и изправена, облечена в тъмен делови костюм. Лицето ѝ беше спокойно, а погледът – ясен. Борис Любомиров, напротив, изглеждаше изтощен и небрежен, сякаш безсънните нощи си бяха казали думата. До него седеше Цветана Радославова, издокарана в елегантна рокля, с изражение на човек, сигурен в правотата си.
Съдията – жена на възраст с тънка рамка на очилата – преглеждаше документите бавно и съсредоточено.
– Делото е за подялба на имущество, придобито по време на брака – започна тя равномерно. – Апартаментът не подлежи на разделяне, тъй като е собственост на Цветана Радославова. Обзавеждането и техниката обаче, според представените фактури и касови бележки, са закупени в периода на брака. Общата стойност възлиза на… – тя повдигна поглед, – два милиона и триста хиляди рубли.
– Какви два милиона? Това са шкафове и легла! – възмути се Цветана.
Адвокатът на Теодора спокойно изброи:
– Италианска кухня – осемстотин хиляди. Спален комплект – четиристотин хиляди. Електроуреди – петстотин хиляди. Всичко е документирано.
– Купувахме ги за семейство! – извика Цветана, едва сдържайки гнева си.
– Семейство, което се разпадна по ваша инициатива – отвърна тихо Теодора.
Съдията обобщи без емоция:
– По закон имуществото се дели поравно. Ответникът може да изплати на ищцата обезщетение от един милион сто и петдесет хиляди рубли. При невъзможност – вещите ще бъдат продадени, а средствата разделени.
– Нямам такива пари… – прошепна Борис.
– Тогава апартаментът ще остане с празни стени, докато не се намери решение – заяви адвокатът хладно.
След заседанието Теодора застана на стълбите пред сградата на съда и пое дълбоко пролетния въздух. Усещаше странно облекчение. Борис я настигна.
– Теди, защо трябваше да стигаме дотук? Можехме да се разберем…
Тя го погледна – някога беше човекът, когото обичаше. Сега в нея нямаше нито ярост, нито болка. Само празнота.
– Можехме много неща, Борис. Да бъдем истинско семейство. Да се подкрепяме. Да поставиш граници на майка си. Но ти винаги избираше нея. Аз най-сетне избрах себе си.
Тя се обърна и тръгна, без да реагира на гневните обвинения на Цветана зад гърба си.
Шест месеца по-късно телефонът ѝ звънна. Обаждаше се Жанета Валентинова.
– Теодора, знам, че не сме близки, но… може ли да те попитам нещо?
– Слушам те.
– Вярно ли е, че си продала мебелите?
– Продадох своята половина. Другата Борис изплати с кредит.
– Майка каза, че жилището щяло да е напълно обзаведено. А сега е почти празно. Борис живее при нея, непрекъснато се карат. Десислав настоява да се изнесем, но нямаме къде…
Теодора я прекъсна спокойно:
– Това вече не е моя грижа. Цветана искаше вие да живеете там. Направете го – както успеете.
Тя затвори и се усмихна. През прозореца на новото ѝ жилище – малко, но нейно – се виждаха разцъфнали ябълкови дръвчета. В кухнята къкреше кафе, а върху масата лежеше документът за повишението ѝ.
Животът ѝ продължаваше. Нейният живот – без отровни намеси, без предателство, без несигурност.
Телефонът отново изписука. Съобщение от нов колега: „Теодора, ще изпием ли по кафе след работа?“
Тя се усмихна леко и написа: „С удоволствие.“
Пред нея се отваряше нова страница.
