На следващата сутрин Теодора наистина подаде искова молба – за развод и за подялба на придобитото по време на брака имущество.
— Каква подялба, момиче?! — кресна по телефона Цветана Радославова, щом разбра. — Апартаментът е мой!
— Жилището е ваше, никой не го оспорва — отвърна спокойно Теодора. — Но всичко вътре е купувано след сватбата. Мебелите, електроуредите, дори завесите, които толкова харесвате. Разполагам с касови бележки и банкови извлечения. Чудя се само как Жанета ще се нанесе в празни стаи.
След тези думи тя прекъсна разговора и внимателно затвори вратата зад гърба си, сякаш оставяше цял един етап от живота си.
Навън я посрещна пронизващ студ. Пред входа спря за миг, пое си дълбоко въздух и извади телефона. Ръцете ѝ леко трепереха, докато набираше номер.
— Нели, мога ли да остана при теб за няколко дни? Да… добре съм. Всъщност не съвсем. Ще ти разкажа всичко, като се видим.
Приятелката ѝ живееше в другия край на града. Докато таксито прекосяваше вечерните булеварди, телефонът не спираше да звъни — Борис я търсеше настойчиво. Теодора не вдигна. Какво ново можеше да чуе? Поредното „съжалявам“ или обещание, че ще поговори с майка си? Знаеше отлично, че тези разговори никога не водят до нищо.
Нели я посрещна по домашни дрехи, с разрошена коса и бутилка вино в ръка.
— Сядай и започвай — нареди тя, като я настани на кухненската маса.
И Теодора разказа всичко — за дарението, за прехвърления апартамент, за мълчанието на Борис. Нели не я прекъсваше, само стискаше ръката ѝ все по-силно.
— Безобразие — прошепна накрая. — Извинявай, но твоят Борис се държи като безгръбначен. А майка му… направо отровна.
— Знам — отвърна Теодора и отпи глътка. — Най-много ме боли, че усещах как нещо не е наред. Цветана все повтаряше, че апартаментът „засега“ е наш, че „времето ще покаже“. А аз си внушавах, че просто ревнува.
— Това не е любов към сина ѝ — отсече Нели. — Любящата майка иска детето ѝ да е щастливо. Тази жена иска контрол.
Телефонът отново изписука. Този път на дисплея светеше „Свекърва“. Теодора отказа повикването.
— Не ѝ вдигай — каза Нели. — Нека се чудят какво става.
Минута по-късно пристигна съобщение. Теодора го прочете и неволно се разсмя.
— Нарича ме неблагодарна и користна. Пише, че винаги е знаела, че съм се омъжила заради жилището.
— Абсурд! Та тя ви го отне!
— В нейния свят тя винаги е права — въздъхна Теодора. — Може би е по-добре така. Иначе още години щях да търпя и да чакам нещо да се промени. Поне сега прогледнах.
Следващите дни се нижеха като в мъгла. Тя официално внесе документите за развод и потърси адвокат. Оказа се, че за трите години съвместен живот с Борис са обзавели почти целия апартамент — кухнята по поръчка, спалнята, холовата гарнитура, пералнята, телевизора, дори старото кресло на Цветана беше купено след сватбата.
Борис настояваше да се видят. Пишеше дълги съобщения — че я обича, че майка му е прекалила, че ще намери решение. Но когато Теодора го попита директно: „Ще отмениш ли дарението?“, той отговори уклончиво: „Теди, това е сестра ми… опитай се да разбереш.“
Нямаше какво повече да разбира.
Делото беше насрочено след два месеца. През това време Теодора нае малко студио под наем и смени работата си с по-добре платена позиция. Постепенно започна да усеща почва под краката си.
В деня, определен за първото съдебно заседание, тя се събуди рано, облече строг костюм и тръгна към съда с необичайно спокойствие в сърцето.
