Цветана Радославова въздъхна тежко, сякаш обясняваше нещо елементарно на непослушни деца.
— Вие сте семейство, длъжни сте да си помагате. Жанета е бременна, ако си забравила. На едно бебе му трябват прилични условия, а не квартира под наем.
Теодора впери поглед в Борис. Очакваше той да реагира — да възрази, да повиши тон, поне да застане твърдо до нея. Вместо това той стоеше неподвижно между двете жени. Бузите му поруменяваха бавно, но не от гняв, а от неловкост.
— Ти си знаел — прошепна тя внезапно, сякаш парченцата най-сетне се подредиха. — Знаел си за прехвърлянето.
Борис сведе очи.
— Теодора… мислех, че майка ще размисли. Казах ѝ да изчака, да поговорим първо тримата…
— Един месец — гласът ѝ стана глух. — Тя каза, че документите са подписани преди месец. Значи цял месец си мълчал.
Тишината натежа. Цветана се изправи от дивана и изглади полата си с раздразнен жест.
— Честно, държите се като деца. Все едно светът свършва заради един апартамент. Колко хора цял живот живеят под наем? А тук става дума за родна сестра, не за чужди хора. Теодора, ти си разумно момиче, постави се на нейно място.
Теодора бавно вдигна глава. Погледът ѝ беше изпълнен с болка и горчивина, толкова явни, че дори непреклонната Цветана за миг отмести очи.
— Разумна? Да, бях прекалено търпелива. Три години преглъщах внезапните ви посещения с вашия ключ, по всяко време. Слушах как критикувате как подреждам, какво готвя, как се обличам. Мълчах, когато разказвахте на Борис за бившите му приятелки и колко по-подходящи били те. Усмихвах се, докато пред гости ме наричахте „временно решение“. Достатъчно.
Тя се обърна към съпруга си.
— А ти… ти си по-лош и от нея. Тя поне не се преструва, че ме обича.
— Теодора, нека поговорим спокойно — направи крачка към нея Борис.
— Не ме доближавай! — отстъпи тя. — Спокойно ли? Инвестирах три години от живота си тук! Вложих всичките си спестявания в ремонта, в мебелите, в техниката. Не беше само твоята майка.
— Е, вземи си каквото е твое, никой не те спира — изсумтя Цветана. — Само побързай. Жанета ще се нанесе след седмица.
Седмица. Толкова ѝ оставаше, за да събере живота си в кашони и да си тръгне от мястото, което наричаше дом. В гърдите ѝ се надигна ярост, непозната досега. Вместо да заплаче или да закрещи, тя тихо се засмя — сухо, почти без звук.
— Прави сте — каза равномерно. — Ще взема своето. До последната вилица.
Мина покрай тях към спалнята. Борис понечи да я последва, но вратата се затръшна пред лицето му. След няколко минути тя излезе с голяма спортна чанта и дамската си чанта през рамо.
— Къде тръгваш? Нека обсъдим всичко! — гласът му звучеше объркано.
— Няма какво да обсъждаме. Майка ти ясно ми показа какво място имам в това семейство. Благодаря ѝ за откровеността.
— Ето така те искам — кимна доволно Цветана. — Без излишни драми. Всички сме зрели хора.
Теодора спря на прага и се обърна за последно.
— Да, Цветана Радославова. Зрели хора сме. И като такава ще взема зряло решение. Борис, ще се видим при нотариуса.
