— Още преди месец прехвърлих апартамента с дарение, просто не исках да те натоварвам по-рано, — изрече Цветана Радославова с такова безгрижие, сякаш споделяше, че е купила нов чайник, а не че току-що е отнела дома на снаха си.
Теодора Маришки остана неподвижна насред хола, с торба покупки в ръце. Хляб, прясно мляко, домати и зеленина за салата — беше минала през магазина след работа, защото възнамеряваше да приготви специална вечеря. Днес с Борис имаха годишнина — три години брак, три години живот именно в този апартамент, който свекърва ѝ уж им подари на сватбата.
Цветана бе настанена удобно на дивана — техния диван, който Теодора избира цяла вечност — и бавно разбъркваше чая си в порцеланова чаша. Сребристата ѝ коса беше подредена безупречно, а по устните ѝ пробягваше едва забележима усмивка на човек, уверен в победата си.
— Какво означава „дарение“? На кого? — гласът на Теодора трепна, макар че отговорът вече я пробождаше отвътре.
— На Жанета, естествено. Тя и Десислав нямат къде да се устроят. А вие с Борис сте млади, ще се оправите. Ще си наемете нещо или ще отидете при вашите на село.
Пликът се изплъзна от ръцете на Теодора. Доматите се разтъркаляха по паркета, бутилката мляко тупна тежко и се разля. Бялата течност бавно се разстилаше върху пода, който тя и Борис редиха сами, с мазоли и ентусиазъм.
Три години. Толкова време беше влагала тук не само средства, а сърце и усилия. Всяка полица, перде и саксия на прозореца носеха частица от нея. Спомни си как двамата лепяха тапетите в спалнята до зори, смееха се на неумението си, как спореха за цвета на завесите в кухнята и сглобяваха шкафовете по неразбираеми инструкции.
— Но вие ни подарихте този дом! Пред всички гости, на сватбата! — Теодора още отказваше да приеме случващото се.
Цветана сви рамене с престорена лекота.
— Казах, че ще живеете тук. И живяхте, нали? Но документите винаги са били на мое име, мило момиче. Трябваше да се досетиш, че думите на тържество са просто за пред хората.
В този момент входната врата щракна. Борис се прибра от работа. Чу се как събува обувките си и закача палтото — познатите звуци на ежедневието, което се оказа по-крехко, отколкото е вярвала.
— Мамо? Тук ли си? — извика той учудено. — Защо има мляко по пода?
Влезе в хола и погледът му се стрелна между майка му и съпругата му. Теодора стоеше пребледняла сред разпилените зеленчуци. Цветана отпиваше последната глътка чай с достойнството на монарх.
— Борис, добре че дойде. Тъкмо обяснявах на Теодора, че апартаментът вече е на Жанета. На нея и Десислав им трябват нормални условия, а вие сте млади, ще намерите решение.
Борис бавно се обърна към майка си. Лицето му изразяваше объркване.
— Как така ще намерим? Това е нашият дом. Ти самата каза, че ни го подаряваш.
— Ох, Борис, не бъди дете. Нима има значение кой къде живее, щом сте семейство и трябва да се подкрепяте.
