– Здравейте – поздрави тя учтиво. – Имате ли запазен час?
– Не… – поколебах се за миг. – Търся Преслав Симеонов. По личен въпрос.
В очите ѝ проблесна любопитство.
– Преслав Симеонов е на преглед в момента. Ако желаете, можете да изчакате.
Само кимнах и се настаних на един от столовете до стената. Времето се точеше бавно. Чуваха се приглушени гласове зад затворената врата, тракане на метални инструменти, кратко кучешко скимтене.
След около петнайсет минути вратата се отвори. Жена излезе, стискайки транспортна клетка, от която раздразнено мяучеше риж котарак. Зад нея пристъпи мъж в синя медицинска туника.
Познах го веднага. Не по лицето – него не помнех. А по гласа.
– В сряда сте пак тук за инжекция – каза той спокойно. – И никаква суха храна, моля ви, наистина.
Говореше тихо, с кратки паузи между думите, сякаш внимателно подбираше всяка следваща.
Беше висок, може би малко над трийсет. Тъмна коса, подстригана късо. Под медицинската дреха се подаваше широк пуловер, а ръкавите му бяха навити до средата на предмишниците.
Жената си тръгна. Той се обърна към рецепцията, погледът му се спря върху мен – и застина.
Няколко секунди просто се гледахме.
Той ме разпозна преди да съм изрекла и дума.
– Якето – произнесе тихо. Не като въпрос, а като факт.
– Якето – повторих аз.
Сведе очи, прокара пръсти по носа си. За миг ми се стори, че ще се обърне и ще се скрие обратно в кабинета.
Вместо това попита:
– Да изпием по кафе?
Озовахме се в малка стаичка зад кабинета. Явно служеше и за почивка, и за всичко останало – до стената имаше разтегателен диван, а на перваза стоеше кафемашина.
Преслав ми подаде чаша, наля и за себе си. Седна срещу мен.
– Не знаех как да го обясня – започна той. – Затова просто… го оставих. Глупаво, сигурно.
– Година и половина – казах тихо. – Държал си чуждо яке година и половина.
Той кимна.
– В антрето беше тъмно. Якета – еднакви. Бързах, получих спешно обаждане – куче, блъснато от кола. Грабнах първото, което видях, изхвърчах навън, качих се в колата… и чак по средата на пътя разбрах, че не е моето.
– Не се ли върна?
– Върнах се. Още на следващия ден. Но хазяйката каза, че гостите вече са си тръгнали и няма представа чие е. Оставих телефона си, помолих да го предаде. Никой не се обади.
Замълча за кратко.
– Бръкнах в джоба да търся ключове. Намерих документи. Паспорт. Помислих си, че ще е лесно – име, фамилия, ще те открия онлайн. Само че профилът ти не излизаше. Имаше те, но под друго име.
Моминската ми фамилия. Смених я навсякъде веднага след развода.
– Опитах се да те намеря – продължи той. – Наистина. Но без адрес, без общи познати… имах само име и снимката от документа.
– И въпреки това не го изхвърли.
– Как да го изхвърля? Не е мое.
Каза го съвсем естествено, сякаш това беше единствената възможна реакция.
– А после? – попитах.
– После публикува снимка. Преди месец. От балкона.
Споменът изплува веднага – залез над покривите, светлина, която обагряше керемидите. Бях качила кадъра в профила си с кратък надпис, без да подозирам, че някой ще се вгледа достатъчно внимателно в него.
