Първият студ връхлетя в събота.
Събудих се, защото зъзнех – радиаторите още не бяха пуснати, а през нощта бях оставила прозореца открехнат. В двора локвите вече бяха хванали тънка коричка лед, която проблясваше на утринната светлина. Октомври явно беше решил категорично да ми напомни, че топлите дни са безвъзвратно свършили.
Трябва ми зимно яке.
Отворих гардероба и застинах на място.
На закачалката висеше единствено лекото ми яке за вятър. Дебелото, с качулката – онова, с което изкарах две поредни зими – беше изчезнало преди година и половина. На онази безумна сбирка у приятелите на Радослав Огнянов. Някой просто го беше взел от антрето и си беше тръгнал. Заедно с паспорта ми, който стоеше в джоба, между другото. Документите възстанових за месец. Якето – така и не.
Тогава не тръгнах да издирвам виновника, не задавах въпроси. Нямах сили. Февруари – разводът. Април – същата онази вечер, на която Виолета Асенова ме замъкна с аргумента, че „трябва да се разсееш“. Е, разсеях се. И останах без яке.
А сега нямам какво да облека.
Затворих гардероба по-рязко, отколкото трябваше, отидох в кухнята и сложих чайника. Добре. Ще си купя ново. Събота е – ще мина през търговския център.
Преди това обаче трябва да изхвърля боклука.
Отворих входната врата и едва не се препънах.
Върху изтривалката стоеше голям черен пакет, пристегнат с канап. Не бях поръчвала нищо. Да не е за съседите? Огледах го – нямаше етикет, нито име, нито адрес.
Погледнах нагоре и надолу по стълбището. Празно. Тишина. Само някъде от по-горен етаж се тресна врата.
Разумът ми нашепваше да не го пипам. Да повикам някого. Можеше да е какво ли не.
Въпреки това вече разплитах въжето.
Вътре имаше яке.
Моето яке.
Същото. Тъмнозеленото, с изтъркания лакът и с онзи проклет цип на левия джоб, който винаги засичаше. Бих го познала сред хиляда други.
Стоях на прага и не можех да помръдна. Година и половина. Някой беше пазил якето ми толкова време – и сега го връщаше?
Вмъкнах пакета вътре, изсипах съдържанието върху дивана и започнах да проверявам джобовете. Паспортът, разбира се, го нямаше – отдавна имах нов. Но всичко останало си беше там. Стара бележка от химическо чистене. Ментов бонбон в опаковка. Ластик за коса.
И бележка.
Лист, сгънат на четири, откъснат от кариран бележник. Почеркът беше непознат – едър, наклонен надясно. По-скоро мъжки.
„Ако четеш това, значи си преживяла лятото. Браво. И зимата ще изкараш. С обич – ти от пролетта.“
Прочетох го три пъти.
После още веднъж.
Не беше моят почерк. Никога не съм си писала окуражителни послания и не съм ги крила по джобовете.
Тогава кой?
Седнах на дивана и вперих поглед в якето.
Мислите ми се блъскаха една в друга. Дали пък не е Виолета Асенова? Тя обожава подобни театрални жестове – изненади, символи, „знаци от Вселената“. Но почеркът не беше нейният. А и нямаше да издържи да мълчи – щеше веднага да се обади с онова нетърпеливо: „Е, намери ли го?“
Бившият ми съпруг? Радослав Огнянов? На него фантазията никога не му е стигала за подобни неща. А и защо би го направил – след всичко, което се случи между нас.
