Телефонът на Радослав Чернев се изплъзна от ръката му и тупна в калта с дисплея надолу. Той пребледня.
— Можем да се разберем… — изсъска едва чуто. — Ще платя. Колкото кажеш.
Мирослав го изгледа хладно.
— Разбира се, че ще се разберем. Веднага прибираш хората си. Събираш машините. И изчезваш оттук. А ако и косъм падне от главата на баба ми… или от някой съсед… — гласът му остана спокоен, но твърд като камък. — Надявам се да сме се разбрали.
Чернев закима трескаво, като механична играчка, която не може да спре.
Патрулките пристигнаха след около час. Но не бяха от местното управление — дойдоха от областта, специален екип. След като клипът обиколи социалните мрежи и предизвика буря от реакции, в областната управа явно бяха решили да действат показно. Радослав и хората му бяха натоварени в служебните автомобили без много обяснения и без излишна любезност.
Вечерта къщата на Донка Любомирова едва побра всички.
Масата беше изтеглена в средата на стаята. Ухаеше на печено месо, туршия и дим от печката. Любомир Александров разказваше анекдоти, момчетата се заливаха от смях, а Мирослав доливаше чай в чашите. Донка седеше начело — зачервена от вълнение, сияеща — и непрекъснато поднасяше още топли пирожки с картофи.
— Златни да сте ми, момчета — повтаряше тя, като попиваше сълзите си с крайчеца на престилката. — Ако не бяхте вие…
— Хайде, стига, лельо Донке — махна с ръка Любомир. — Отдавна планирахме да си отдъхнем извън града. А тук въздухът е като лекарство.
Когато падна нощта, излязоха на верандата. Мъглата се беше вдигнала, небето се бе избистрило и над тях блестяха студени есенни звезди — ярки и остри, такива каквито се виждат само в края на ноември.
Любомир запали цигара и попита:
— И какво следва оттук нататък?
Мирослав се взря в тъмната линия на гората и в наклонената ограда, която бяха започнали да изправят още същия ден.
— Ще остана за известно време — отвърна той след пауза. — Покривът трябва да се смени. Ще вдигнем и нов навес. А и ябълките…
— Какво за тях?
— Старите дръвчета не са се прихванали, така казва баба. Трябват нови фиданки. Антоновка.
Любомир се усмихна и го потупа по рамото.
— Това вече е работа със смисъл. Да създаваш, а не да рушиш — това остава.
На другата сутрин приятелите му потеглиха. Мирослав стоеше до портата и проследи с поглед колите, докато не се скриха зад завоя. После се обърна към къщата. В прозореца светеше лампа, а зад пердето се движеше сянката на Донка — тя пак нещо приготвяше.
Той хвана лопатата. Почвата беше коравa и студена, втвърдена от студа, но Мирослав знаеше едно — когато посадиш дърво с грижа и вяра, то намира сили да пусне корен. Дори и в късна есен. Най-важното са здравите корени. А техните тук бяха такива, че нито багер, нито чужда алчност можеха да ги изтръгнат.
