…От микробуса се изсипаха още мъже — десетина, може би дванайсет. Шарена компания: едни по анцузи, други с камуфлажни якета. В ръцете им проблясваха бухалки и къси метални тръби.
— Е, какво ще кажеш, защитнико? — разтегли устни Радослав Чернев в широка, хищна усмивка. — Събра ли си багажа, или да съдействаме?
Мирослав Боянов се изправи бавно. Отхапа още едно парче от ябълката, сякаш изобщо не бързаше.
— Казах ти още вчера, Радослав. Явно слухът ти изневерява.
— Събори оградата! — кресна Чернев към машиниста. — А този тарикат го научете на възпитание!
Булдозерът изрева, изхвърляйки гъст облак сажди, и траковете изскърцаха по чакъла. Групата с бухалките се насочи към дворната врата. Мирослав остана на верандата. Сам. Облечен в обикновена плетена блуза.
Наемниците прекрачиха прага с увереността на хора, които вярват, че численото превъзходство и парите им дават право на всичко.
— Момче, легни си сам, докато още можеш — подхвърли подигравателно едър тип с белег по лицето. — По-малко ще те боли.
Тъкмо тогава откъм края на улицата, откъм гората, се чу друг звук. Не тежкото боботене на строителна машина, а остър, настървен рев на мощен двигател.
Всички извърнаха глави.
Към къщата, пръскайки кал настрани, се приближаваха два „Тигъра“. Не бронирани, цивилни версии, но достатъчно внушителни. Спряха рязко, така че препречиха пътя на джиповете на Чернев.
Вратите се отвориха почти едновременно.
Слязоха седем мъже. Без излишни жестове, без викове. Просто се подредиха в линия. Спокойни, здрави, на възраст между трийсет и четирийсет. Туристически дрехи, кубинки, нищо показно. Но стойката им издаваше хора, минали през немалко изпитания. Рамо до рамо.
Любомир Александров — нисък, широкоплещест, с рижава коса и уж весели очи — направи крачка напред.
— Добър ден, господа летовници — извика той с привидно добродушие. — Какво празненство сте заформили, а нас не поканихте?
Чернев пребледня. Усети как почвата под краката му се разклаща.
— Това е частен имот! Имаме работа тук! Вие кои сте?
— Ние ли? — усмихна се Любомир. — Да речем, че помагаме на възрастни хора — цепим дърва, поправяме огради. А тук май някой нарушава реда.
— Махнете ги! Всички вън! — изгуби самообладание Чернев.
Мъжете с бухалките се втурнаха напред. И сгрешиха.
Сблъсъкът продължи не повече от минута и половина.
Приятелите на Мирослав действаха хладнокръвно и точно. Без хаос, без излишни движения. Всяка атака се обръщаше срещу нападателя. Кратко, премерено, професионално.
Белязаният замахна с тръбата към Любомир. Той просто се отмести, хвана китката му и с едно контролирано движение го свали на земята, притискайки го така, че да не може да мърда.
— Долу! — изръмжа друг от мъжете. Гласът му беше толкова категоричен, че дори шофьорът на булдозера изгаси двигателя и вдигна ръце.
След две минути хората на Чернев лежаха по земята, стъписани и дезориентирани. Самият той стоеше до автомобила си, пребледнял до синкаво. Мирослав се приближи.
— Радослав — произнесе тихо, — извади си телефона.
— З-защо? — запелтечи бизнесменът.
— Погледни новините. Областните.
С треперещи пръсти Чернев отключи смартфона.
Любомир надникна през рамото му.
— А, вече са го качили. Бързо действат.
На екрана светеше статия със заглавие: „Натиск над възрастни хора в Котел: бизнесменът Радослав Чернев и представители на общината замесени. Има видеодоказателства.“
Под текста се въртеше клипът от вчера. Как Чернев рита кофа. Как крещи срещу възрастна жена. Как заплашва да събори дома ѝ.
— Радослав, приятелите ми не са само по физическа подготовка — каза спокойно Мирослав. — Един от тях работи в медиите и много обича подобни истории. Записът вече е изпратен в областната прокуратура. И в приемната на губернатора. А оттам нататък нещата обикновено тръгват по свой собствен път.
