От Мирослав Боянов струеше тиха, трудно уловима заплаха – не шумна, не показна, а студена и премерена.
— Чуй ме добре, Чернев — каза той спокойно, почти шепнешком. — Събери си циркаджиите. Качвайте се в колата. След една минута искам тук да няма нито следа от вас. Дори миризмата на одеколона ти да се е изпарила.
Лицето на Радослав почервеня до мораво.
— На мен ли ще заповядваш? Ще видиш ти… Утре ще дойда пак! Лично ще сринa тази барака до основи! И вас покрай нея!
Той рязко се обърна, махна на хората си — онзи, когото Мирослав беше повалил, вече се държеше на краката си, макар и несигурно — и тръгна към джипа. Вратата тресна толкова силно, че ято врабци се вдигна уплашено от покрива. Машината изръмжа, направи рязък завой, прекопавайки с гумите цветната леха с повехнали астри, и изчезна по улицата.
Вътре в къщата беше топло, ала това усещане за уют стоеше крехко, сякаш можеше да се пропука всеки миг. На масата изстиваше тиган с пържени картофи. Донка Любомирова се суетеше около трапезата — редеше туршия, гъби, кисело зеле — но ръцете ѝ трепереха така, че приборите подрънкваха в чиниите.
— Появиха се преди месец — заговори тя, без да откъсва очи от прозореца. — Отначало бяха любезни, усмихваха се, уж искаха да купят земята. Предлагаха жълти стотинки. После дойде този Чернев. Обясни, че щели да правят луксозна база край реката.
— Някой съгласи ли се? — Мирослав отпи от чая си — силен и сладък, както го помнеше от детството.
— Почти всички по улицата — въздъхна тя. — На Великови им изчезна кравата, после я намериха в гората… мъртва. При Тодорови избухна пожар посред нощ. Хората се страхуват, Миро. Брат му е в общината, племенникът — в полицията. Ние какво можем?
Той мълчеше, но в гърдите му нещо се стягаше като навита пружина. Познаваше този тип самозабравили се „господари“. Щом Чернев беше обещал да се върне, значи щеше да го направи — и то подготвен.
— Къде са документите за къщата? — попита спокойно.
— В кутията в скрина. Всичко е изрядно, чедо.
— Добре. Лягай да почиваш, бабо. Аз ще остана буден.
През нощта Мирослав не мигна. Обиколи двора, огледа оградата — повече символична, отколкото истинска защита. Зад къщата започваше гората; оттам можеше да се приближи всеки незабелязано. Старата дървена постройка би пламнала за минути.
Излезе на верандата, запали цигара. Обхватът беше слаб, затова се качи на тавана, където сигналът се улавяше по-добре. Набра номер. Дълги сигнали.
— Да? — отсреща гласът звучеше бодро въпреки късния час.
— Любо, здрасти. „Тихия“ е.
— Тихия! Къде се изгуби? Мислехме, че още се възстановяваш.
— В Котел съм, при баба. Имаме проблем. Местен феодал е решил да руши къщата утре. Щял да докара техника.
— Колко души?
— Днес бяха трима. Утре ще са повече. Има връзки, няма да стане по законен път.
— Прати ми локацията. Ние сме в Стара Загора, на една крачка сме. До сутринта ще сме там.
— Само без излишни крайности.
— Спокойно. Ние сме културни хора.
Мирослав слезе долу. До разсъмване оставаха четири часа.
Утрото се стовари сиво и влажно. Мъглата се стелеше край реката и скриваше ниските места. Той седеше на стълбите, белеше ябълка с нож. Донка беше заключена в стаята си по негово настояване.
Точно в девет се чу далечен тътен. Обещанието на Чернев не беше празна закана.
От млечната пелена изплува жълт булдозер с вдигнато гребло, сякаш шлем на рицар. След него се движеха два черни джипа и микробус.
Колоната спря пред портата.
Радослав слезе пръв. Този път беше с късо яке. До него застана едър мъж с белег по бузата — явно началникът на охраната. От микробуса започнаха да слизат още хора…
