Мирослав Боянов никога не понасяше ноември. Този месец превръщаше пътеките в лепкава кал, тежка като разтопен асфалт, а небето увисваше толкова ниско, сякаш щеше да закачи върховете на дърветата. Автобусът го остави на завоя край шосето, обви го в облак нафта и изчезна в сивата мъгла по посока Стара Загора.
До Котел оставаше около километър и половина пеша. Раницата притискаше раменете му — вътре носеше подаръци: пухен шал, кутия от любимите бонбони на баба Донка Любомирова и буркан качествено кафе. Не ѝ се беше обадил предварително. Искаше да види изненадата в очите ѝ, когато прекрачи през портата. Три години по договор, тежки травми, половин година по болници — всичко това го беше изтощило до крайност. Мечтаеше единствено за тишина, пукането на дърва в печката и мириса на топла баница от фурната.
Но спокойствие не го очакваше.
Още преди да стигне до улица „Речна“, долови глухото бучене на двигател. Дизел на празен ход — равномерен, плътен, заплашителен. Мирослав ускори крачка, прескачайки локвите. Познатата ограда, която сам боядиса в зелено преди четири години, сега лежеше съборена на една страна.
Пред широко разтворената порта беше спрял черен джип с масивни гуми. До него се мотаеха двама яки мъже с кожени якета, които лениво плюеха люспи от семки в калта. Малко по-нататък, почти до стълбите на къщата, стоеше висок мъж с палто в цвят камилска вълна. Той се бе надвесил над дребна, прегърбена фигура със стара шушлякова куртка.
— Съвсем ли си изгубила разсъдъка, бабо? — гласът му прорязваше въздуха като опъната струна. — Дадох ти срок от седем дни! Седем! Машините ми чакат, инвеститорите ми звънят през час!
— Момче, къде да тръгна посред зима… — гласът на Донка трепереше и се късаше от плач. — Тук е гробът на дядо ти… тук ми е домът…
— В дом за възрастни ще идеш! — изрева той и с върха на лъснатата си обувка изрита старото метално ведро от стъпалата. То се затъркаля шумно из двора. — Събаряйте тази барака! — извика към двамата край джипа. — Щом не разбира от дума!
Единият се ухили и пристъпи напред.
Мирослав не извика. Не затича. Просто прекрачи прага на двора — безшумно, както го бяха учили. Свали раницата и я остави в тревата.
Мъжът с якето го забеляза, когато ги деляха не повече от два метра.
— Ти пък кой си, бе… — започна той, но не довърши.
Една кратка крачка бе достатъчна. Мирослав го обезвреди с бързо, премерено движение. Онзи се преви, задъхан, и остана да гълта въздух. Вторият се поколеба да се намеси, но срещна погледа на новодошлия.
В тези очи нямаше гняв. Имаше ледена, безжизнена умора — поглед на човек, видял твърде много.
— Стой на място — произнесе тихо Мирослав.
Мъжът с палтото рязко се обърна. Гладкото му, самоуверено лице се изкриви от изненада.
— Ти кой си пък? Откъде се появи?
Мирослав пристъпи към баба си. Тя го гледаше невярващо, притиснала ръце към гърдите си.
— Миро… — прошепна тя. — Жив ли си, чедо…
Той я прегърна с едната ръка и усети колко крехка е станала. От нея се носеше познат аромат — на валериан и стара вълна.
— Жив съм, бабо. Влез вътре. Сложи вода за чай.
— Ей, ти, герой такъв! — изсъска мъжът с палтото и пристъпи напред. — Знаеш ли срещу кого се изправяш? Аз съм Радослав Чернев! Този район го контролирам аз! За това, което направи на човека ми, ще си платиш!
Мирослав бавно се извърна към него и скъси разстоянието помежду им. Чернев беше по-висок, но въпреки това неусетно отстъпи крачка назад. Във въздуха се разля напрежение, плътно и тежко, сякаш самият ноември беше застинал, за да види какво ще последва.
