Събрала смелост, Мила вдигна поглед към Павел Рилски и тихо добави:
— Татко, решили сме да останем тук за известно време. Искам синът ни да израсне с усещането, че това място му принадлежи. Искам да те опознае истински… да знае откъде тръгва.
Думите ѝ пречупиха последните му съмнения. В очите на Павел проблеснаха сълзи. Дъщерята, за която доскоро селото шепнеше укорително, се беше върнала не сломена, а уверена, обичана и с ясна посока в живота.
— Останете — каза той с пресекващ глас. — Този дом винаги е бил и ще бъде ваш.
Стоян Данаилов пристъпи напред, наведе се почтително и целуна ръката на възрастния мъж.
— Благодаря ви — произнесе искрено. — Че сте отгледали жена с такава сила и достойнство.
Още същия ден сякаш нещо в селото се размести. Клюките заглъхнаха, а острите погледи омекнаха. Дори Виолета Калинова, която някога чакаше провала на Мила, остана без думи.
— Кой би предположил — шушукаха хората, — че ще се върне не посрамена, а почитана?
Мила притисна детето до гърдите си и го подаде леко напред.
— Запознай се с дядо си — прошепна тя.
Павел прие внука си с разтреперани ръце и плачеше — този път от радост.
Стоян сложи ръка на рамото му.
— От днес нататък сме едно семейство.
Мила огледа утихналото село и се усмихна спокойно.
— Нека говорят, татко. Вече няма значение.
А къщата на хълма, дълго стояла самотна, отново се изпълни със смях, топлина и усещане за дом — място, където никой не се страхува да бъде себе си.
