Думите ѝ едва трепнаха, но тишината, която последва, беше оглушителна. Хората наоколо стояха като вкаменени, вперили поглед в нея и в мъжа до нея.
Стоян се наведе леко към детето, докосна с нежност малката му ръчичка и му се усмихна така топло, че дори най-коравите изражения сред множеството постепенно омекнаха.
— Това не е ли собственикът на фабриката в града? — чу се приглушен глас.
— Милионер… — прошепна Виолета Калинова, пребледняла от шока.
Мила Руменова обходи събралите се с бавен, ясен поглед.
— Чух всяка дума, която изрекохте по мой адрес — каза тя спокойно. — Ако желаете, продължавайте. Но истината е проста: със Стоян сключихме брак в чужбина. Там се роди и синът ни. А сега се върнахме тук — у дома.
Стоян подаде ръка на Павел Рилски.
Възрастният мъж се изправи трудно, ала в очите му проблесна гордост, която изтри годините от лицето му.
— Прости ми, че мълчах толкова време, татко… — прошепна Мила.
Той я притисна силно до гърдите си.
— Няма за какво да се извиняваш — отвърна дрезгаво. — Щом си щастлива, и сърцето ми е спокойно.
От автомобилите започнаха да слизат още хора — елегантни мъже и жени с достолепно държание. Роднините на Стоян поздравяваха учтиво местните, кимаха с уважение и подаваха ръце.
Виолета едва намираше думи:
— Боже… дошли са всички…
Мила отново се обърна към баща си, събрала решимост да му сподели какво са намислили занапред.
