Годините далеч от родния праг бяха закалили Мила Руменова. Те бяха изпълнени с трудности, решения и битки, които тя водеше сама. В онзи друг град тя изгради живота си наново – по свои правила, без да разчита на ничие одобрение. И сега нямаше намерение да позволи на хорските приказки да съборят постигнатото.
— Всичко отминава, Павел — каза му една вечер спокойно, без излишни емоции. — Нека говорят. Не сме длъжни да даваме отчет на никого.
И тогава дойде онова юлско утро — слънчево, топло и необичайно тихо в началото, сякаш въздухът сам предусещаше промяната.
Малко по-късно площадът зашумя. Хората се събираха на групи, шепнеха и хвърляха любопитни погледи към стъпалата на магазина, където Виолета Калинова стоеше изправена, заобиколена от верните си съмишленици.
— Ще се появи сама — подметна тя с насмешка. — А най-много да доведе някой безделник.
В този миг разговорите секнаха.
По улицата бавно навлезе колона от черни автомобили, лъснати и блестящи под слънцето. Колите спряха една след друга и вратите им се отвориха почти едновременно.
От първата слезе Мила. Държеше детето си сигурно в ръце, раменете ѝ бяха изправени, а погледът — спокоен и непоколебим. В нея нямаше и следа от колебание.
След нея се появи висок мъж с безупречен костюм и уверена крачка. Присъствието му само по себе си внушаваше сила. Той се приближи, подаде ѝ ръка и тихо, но ясно произнесе:
— Ела, любов моя.
Мила се обърна към събралите се:
— Това е Стоян Данаилов, моят съпруг… и бащата на сина ми… — гласът ѝ едва доловимо потрепери.
